— И какви ще да са тези планове, божествени ми братко? — попита Труткол.
Уедърлав се усмихна.
— Е, не бих искал да разваля изненадата, нали?
— Зависи — отвърна съвсем сериозно Труткол. — Зависи дали това ще ме спре да настоявам идрианците да ни дадат повече достъп до проходите. Готов съм да се обзаложа, че може да се приложи известен… натиск върху новата кралица, за да спечелим благосклонността й за такова предложение. Казват, че била доста наивна.
На Лайтсонг леко му призля. Знаеше, че тези тримата винаги заговорничат и плетат интриги. Играеха играта си с топките, но също така използваха повода с тези събирания, за да позират и да се пазарят.
— Невежеството й вероятно е преструвка — заяви Лайфблесър с неприсъща за него замисленост. — Не биха я пратили, ако наистина е толкова неопитна.
— Тя е идрианка — отвърна пренебрежително Труткол. — Най-важният им град има по-малко хора от малък квартал в Т’Телир. Едва разбират понятието за политика, сериозно говоря. Повече са свикнали да говорят на овцете си, отколкото с хора.
Уедърлав кимна.
— Дори да е „добре обучена“ по техните стандарти, тук ще е лесно да бъде манипулирана. По-трудното е да се погрижим някои други да не стигнат до нея преди нас. Лайтсонг, какво ти беше впечатлението? Ще е готова ли да прави каквото й кажат боговете?
— Всъщност не бих могъл да знам — отвърна той и махна за още сок. — Както знаете, не се интересувам много от политически игри.
Уедърлав и Труткол се подсмихнаха самодоволно. Като повечето в двора, те смятаха Лайтсонг за безнадежден в практичните неща. А според тяхното определение „практично“ означаваше „да се възползваш от другите“.
— Лайтсонг — каза Лайфблесър с безтактно искрения си тон. — Наистина трябва да проявиш малко повечко интерес към политиката. Може да е доста развличащо. Само да знаеше тайните, за които съм интимно осведомен!
— Скъпи ми Лайфблесър — отвърна Лайтсонг, — повярвай ми, моля те, като казвам, че нямам никакво желание да знам никакви тайни, което включва теб и някои интимни места.
Лайфблесър се намръщи, докато се мъчеше да схване последното.
Другите двама отново започнаха да обсъждат кралицата, докато жреците брояха точките от последното хвърляне. Колкото и да беше странно, Лайтсонг изпита нарастващо безпокойство и щом Лайфблесър стана за следващото си мятане, също се надигна и каза:
— Мои божествени братя. Изведнъж се почувствах доста уморен. Може би е нещо, което съм поел.
— Не поднесено от мен, надявам се? — каза Труткол. Бяха в неговия палат.
— Не храна — отвърна Лайтсонг. — Другите неща, които сервирахте днес, може би. Наистина трябва да си тръгвам.
— Но ти водиш — възрази Труткол. — Ако напуснеш сега, ще трябва да играем отново другата седмица!
— Заплахите ти се оттичат от мен като вода, божествени братко — каза Лайтсонг и кимна почтително на всички поред. — Желая ви всичко добро, докато успеете отново да ме домъкнете да играя тази ваша трагична игра.
Засмяха се. Той не знаеше дали трябва да му е смешно, или обидно, че толкова често бъркат шегите му със сериозни изказвания и обратно.
Взе жреците си — с тях и Ларимар, — но не изпитваше желание да говори с никого от тях. Просто тръгна през палата в тъмночервено и бяло, все така обезпокоен. Мъжете на терасата бяха жалки любители в сравнение с истинските майстори в политиката като Блашуивър. Бяха толкова откровени и явни с плановете си.
Но дори откровени и явни, можеше да се опасни, особено за жена като кралицата, която очевидно нямаше много опит в такива неща.
„Вече реших, че не мога да й помогна“, помисли Лайтсонг, докато излизаше от палата на моравата навън. Отдясно сложна мрежа от въжени квадрати и фигури очертаваше игралното поле на тарачин. Една топка подскочи и тупна глухо в тревата. Лайтсонг тръгна в другата посока по зелената морава, без да изчака жреците му да вдигнат навес, за да го заслонят от следобедното слънце.
Още се притесняваше, че ако се опита да помогне, само ще влоши нещата още повече. Но и сънищата продължаваха да го безпокоят. Война и насилие. Отново и отново виждаше падането на Т’Телир, унищожаването на отечеството си. Не можеше да продължи да пренебрегва сънищата си, та дори да не ги приемаше за пророчески.
Блашуивър смяташе, че войната е важна. Или поне че е важно да се подготвят за нея. Той й вярваше повече, отколкото на който и да е друг бог или богиня, но също така го притесняваше агресивността й. Беше дошла при него и го бе помолила да се включи в плановете й. Дали не го беше направила защото знаеше, че е по-умерен от нея? Дали съзнателно не търсеше баланс на собствената си крайност?