— Кралицата?! — попита стъписано Фоб.
— Не — отвърна Вивена. — Сестра й.
— Какво?! — попита Фоб. — Защо? Имам предвид — защо е тук?
Дент се усмихна.
— Тук е, за да организира съпротива срещу Завърналите се богове и да подпомогне интересите на Идрис в Т’Телир за предстоящата война.
— Не мислиш, че старият крал горе в планините ще прати дъщеря си за нищо, нали? — вметна Тонк Фах. — Война. Само това може да предизвика такъв отчаян ход.
— Сестра ви. — Фоб погледна Вивена накриво. — Пратиха в двора по-малката. Защо?
— Плановете на краля са си негови, Фоб — отвърна Дент вместо нея.
Фоб се замисли, после метна падналата мида в блюдото с черупките и си взе нова.
— Знаех аз, че зад пристигането на това момиче има нещо повече от чиста случайност.
— Ще жънеш значи? — попита Дент.
— Ще помисля.
Дент кимна и каза:
— Правилно. И си помисли добре.
Фоб кимна и тримата го оставиха да си дояде мидите. Вивена уреди сметката — оказа се още по-висока, отколкото се беше опасявала — и отидоха при Парлин, Бижутата и Буцата, Безжизнения, които ги чакаха отвън. Отдалечиха се от ресторанта — провираха се лесно през тълпата дори само защото Безжизнения крачеше пред тях.
— Сега накъде? — попита Вивена.
Дент я изгледа.
— Не се ли уморихте поне малко?
Вивена обаче нямаше да се предаде на болката в отеклите си стъпала и на сънливостта си.
— Работим за доброто на народа ми, Дент. Малко умора е ниска цена.
Дент се обърна към Тонк Фах, но той беше отцепил през тълпата към някаква сергия, а Парлин се мъкнеше след него. Вивена забеляза, че е започнал отново да носи нелепата си зелена шапка, въпреки неодобрението й. Не беше ужасно интелигентен, вярно, но винаги беше уравновесен.
— Бижута — подвикна Дент. — Заведи ни до ресторанта на Раймар.
Бижутата кимна и даде указания на Буцата — Вивена не можа да ги чуе. Свърнаха в друга посока.
— Само на нея ли отговаря? — попита Вивена.
Дент сви рамене.
— Има основни указания да прави каквото му кажем с Тонк Фах и имам една защитна фраза, която мога да използвам, ако ми трябва повече контрол.
Вивена се намръщи.
— Защитна фраза ли?
Дент я изгледа.
— В доста еретичен разговор навлизаме. Сигурна ли сте, че искате да продължим?
Вивена пренебрегна насмешката в тона му.
— Все още не ми харесва идеята, че това същество е с нас, особено след като нямам никакъв начин да го контролирам.
— Всяко Пробуждане работи чрез Заповед, принцесо — каза Дент. — Вдъхваш на нещо живот, след което му даваш заповед. Безжизнените са ценни, защото можеш да им даваш Заповеди след като си ги създал, за разлика от обикновените Пробудени предмети, на които можеш да Заповядаш само веднъж, предварително. Освен това Безжизнените могат да помнят дълъг списък от сложни заповеди и като цяло са добри с това, че не ги разбират погрешно. Съхраняват частица от човечността си, предполагам.
Вивена потръпна. Тези същества се оказваха твърде разумни за вкуса й.
— Това обаче означава, че почти всеки може да контролира Безжизнен — каза Дент. — Не само лицето, което ги е създало. Затова им даваме защитни фрази. Няколко думи, които можеш да кажеш, за да впечаташ в съществото новите си Заповеди.
— И каква е защитната фраза за Буцата?
— Ще трябва да питам Бижутата, но не знам дали ще ни я каже.
Вивена отвори уста да възрази, но премисли. Дент явно не обичаше да се меси в работата на Бижутата. Значи трябваше просто да повдигне въпроса по-късно, щом останеха насаме. Огледа Буцата. Носеше просто облекло. Сиви панталони и сива риза, кожено яке, изцедено от цвят. И голям нож на колана. Не меч, а нож — тежък и явно остър.
„Целият в сиво — помисли Вивена. — Дали е защото искат всеки да го разпознава като Безжизнен?“ Въпреки твърденията на Дент, че Безжизнените били обичайни тук, много хора се отдръпваха боязливо от пътя му. „И змиите са обичайни в джунглата, но това не значи, че хората се радват да ги видят.“
Бижутата говореше нещо на Безжизнения, но той изобщо не реагираше: просто крачеше с нечовешки ритъм.
— Тя винаги ли… му говори така? — попита Вивена и потръпна.
— Аха — отвърна Дент.
— А той чува ли я?
Дент не каза нищо. Малко след това Тонк Фах и Парлин се върнаха. Тонк Фах носеше на рамото си малка маймунка. Тя изцърка нещо, след което се премести на другото му рамо.
— Нов любимец ли? — попита Вивена. — Какво стана с папагала, впрочем?
Тонк Фах я погледна засрамено, а Дент поклати глава и въздъхна:
— Тонк не го бива много с любимците.
— Папагалът бездруго беше досаден — каза Тонк Фах. — Маймуните са много по-интересни.