Вивена също само поклати глава.
Скоро стигнаха до другия ресторант, много по-скромен от предишния. Бижутата, Парлин и Безжизнения застанаха отвън, както обикновено, а Вивена и двамата наемници влязоха вътре.
Срещите ставаха част от ежедневието й. През последните две седмици се бяха срещнали с поне десетина души, с различна степен на полза. Някои бяха водачи на подземния престъпен свят, за които Дент смяташе, че могат да предизвикат суматоха. Други бяха търговци като Фоб. Като цяло Вивена беше впечатлена от разнообразието от тайни начини, които Дент бе измислил, за да се разстроят нещата в Т’Телир.
Повечето кроежи обаче налагаха да покажат „кралските кичури“ на Вивена като необорим аргумент. Повечето хора мигновено схващаха важността на присъствието на кралска дъщеря в града и това я караше да се чуди как точно е смятал Лемекс да постигне резултати без такова убедително доказателство.
Седнаха на една маса в ъгъла и Вивена се намръщи, като видя колко мръсен е ресторантът. Единствената светлина падаше от тънките като процепи прозорци на тавана — само тесни лъчи слънчева светлина, но и това беше достатъчно, за да се види мръсотията. Въпреки глада тя бързо реши, че няма да яде нищо точно в това заведение.
— Защо непрекъснато сменяме ресторанти, между другото? — попита, докато сядаше — но едва след като избърса столчето с носна кърпа.
— Защото така е по-трудно да ни шпионират — отвърна Дент. — Непрекъснато ви предупреждавам, принцесо. По-опасно е, отколкото изглежда. Не се оставяйте простите срещи на маса да ви заблудят. Във всеки друг град щяхме да се срещаме в бардаци или разни тесни улички. Най-добре е да сме в движение.
Настаниха се и все едно че не идваха от втория си обяд за този ден, Дент и Тонк Фах поръчаха храна. Вивена седеше кротко, подготвяйки се за срещата. „Пирът на боговете“ беше нещо като свят празник в Халандрен — макар че според това, което беше видяла, хората в този езически град нямаха реална представа какво трябва да е един „свят ден“. Вместо да помагат на жреците в нивите или да се грижат за нуждаещите се, хората тук излизаха вечер навън и се тъпчеха с ястия — сякаш боговете искаха от тях да бъдат разточителни.
А може би го искаха. Според това, което беше чула, Завърналите се бяха разпътни същества. Логично беше и техните поклонници да прекарват „свещения“ ден в мързел и чревоугодничество.
Човекът, с когото имаха среща, пристигна преди храната. С двама души лична охрана. Носеше хубаво облекло — което в Т’Телир означаваше ярко облекло, — но брадата му беше дълга и мазна и като че ли му липсваха няколко зъба. Посочи и телохранителите му дръпнаха втора маса до тази на Вивена, след което наредиха до нея три стола. Мъжът се настани, като внимаваше да е по-далече от Дент и Тонк Фах.
— Малко ни тресе параноята, а? — подхвърли Дент.
Мъжът вдигна ръце.
— Предпазливостта никога не вреди.
— Повече храна за нас значи — каза Тонк Фах, след като блюдото пристигна. Беше покрито с парчета от… нещо натрошено и изпържено. Маймунката веднага излази надолу по ръката на Тонк Фах и си грабна няколко парченца.
— Тъй — каза новодошлият. — Значи ти си гадният Дент.
— Аз съм. А ти си Грабъл, предполагам?
Мъжът кимна.
„Един от по-малко уважаваните главатари на крадци — помисли Вивена. — Силен съюзник на бунта на Вахр.“ Бяха чакали седмици да уредят тази среща.
— Добре — каза Дент. — Имаме известен интерес да накараме определени продоволствени коли да изчезнат на път за града. — Заяви го толкова открито, че Вивена се огледа, за да се увери, че няма други маси наблизо.
— Този ресторант е на Грабъл, принцесо — прошепна Тонк Фах. — Всеки втори мъж в това помещение вероятно е от охраната му.
„Страхотно“, помисли тя, раздразнена, че не й го бяха казали преди да влязат. Огледа се пак, този път по-боязливо.
— Тъй ли? — попита Грабъл и отново привлече вниманието на Вивена към разговора. — Искате да накарате някои неща да изчезнат? Кервани с храна ли?
— Работата, която искаме, е трудна — обясни сухо Дент. — Това не са далечни кервани. Повечето ще идват в града просто от околните ферми. — Кимна към Вивена и тя извади кесия с монети. Подаде му я и той я метна на съседната маса.
Един от телохранителите я погледна, без да помръдне.
— Затова, че си направихте труда да дойдете днес — каза Дент.
Онзи прибра кесията и стомахът на Вивена се сви. Беше направо грехота да се използват кралски средства за подкуп на човек като Грабъл. Това, което беше дала току-що, дори не беше подкуп — просто „малко пари за смазване“, както го беше казал Дент.