— Значи — заговори Дент, — колите, за които говорим…
— Чакай — спря го Грабъл. — Първо да видим косата.
Вивена въздъхна и намести шала си.
— Без шал — каза Грабъл. — Никакви трикове. Хората в това помещение са верни.
Вивена хвърли поглед към Дент и той кимна. Тъй че тя свали шала и смени няколко пъти цветовете. Грабъл гледаше напрегнато и се чешеше по брадата.
— Хубаво — каза накрая. — Много добре, наистина. Къде ги намираш такива?
Дент се намръщи.
— Какво?
— Лице с достатъчно кралска кръв, за да имитира една от принцесите.
— Тя не е подставено лице — каза Дент. Тонк Фах продължаваше да се занимава с пържените хапки.
— Стига де — усмихна се Грабъл, широко и криво. — Можеш да ми кажеш.
— Истина е — каза Вивена. — Да си принцеса не е въпрос само на кръв. Свързано е с наследство и със святото призвание на Аустре. Децата ми няма да имат кралските кичури, освен ако не стана кралица на Идрис. Само потенциални наследници имат способността да променят цвета на косата си.
— Суеверни глупости — каза Грабъл. Наведе се напред, без да й обръща повече внимание, и присви очи към Дент. — Не ме интересуват керваните ти, Дент. Искам да купя това момиче. Колко?
Дент мълчеше.
— Мълвата за нея се шири из града — продължи Грабъл. — Виждам какво правиш. Можеш да раздвижиш доста хора, да вдигнеш много шум с лице, което уж е от кралската фамилия. Не знам къде си я намерил и как си я обучил толкова добре, но я искам.
Дент бавно се надигна и каза:
— Тръгваме си.
Телохранителите на Грабъл също станаха.
Последваха блясъци — отразена слънчева светлина и тела, които се движеха твърде бързо, та стъписаният ум на Вивена да може да ги проследи. После движението спря. Грабъл остана в стола си. Дент стоеше изпънат, върхът на меча му стърчеше от врата на единия телохранител.
Охранителят изглеждаше изненадан — дясната му ръка бе все още на оръжието му.
Вивена дори не беше видяла Дент да вади меча си. Другият телохранител залитна, предницата на кожения му елек беше зацапана с кръв там, където — изумително — Дент, изглежда, бе пронизал и него.
Телохранителят се свлече на пода и бутна масата на Грабъл в предсмъртния си гърч.
„Боже на Цветовете… — помисли Вивена. — Толкова бързо!“
— Значи все пак си толкова добър, колкото разправят — каза Грабъл невъзмутимо.
Из помещението бяха станали други мъже. Поне двайсетина. Тонк Фах награби нова шепа пържени хапки, сръга Вивена с лакът и каза:
— Май не е зле да ставаме.
Дент издърпа меча си от гърлото на телохранителя и той се срина до приятеля си, който издъхваше на пода, плувнал в кръв. Прибра оръжието в ножницата, без да го изтрие и без да откъсва очи от Грабъл.
— Хората говорят за теб — каза Грабъл. — Разправят, че си се появил отникъде, преди десетина години. Събрал си екип от най-добрите — откраднал си ги от важни хора. Или важни затвори. Никой не знае много за теб, освен че си бърз. Нечовешки бърз според някои.
Дент кимна към вратата. Вивена — стоеше изтръпнала — се остави на Тонк Фах да я задърпа през помещението. Пазачите стояха с ръце на дръжките на мечовете си, но никой не нападна.
— Жалко, че не можахме да свършим работа — каза Грабъл с въздишка. — Надявам се да се сетиш за мен за бъдещи сделки.
Дент тръгна след Вивена и Тонк Фах.
Излязоха на слънчевата улица. Парлин и Бижутата ги чакаха.
— Той ни пусна да си тръгнем? — попита Вивена. Сърцето й тупкаше като лудо.
— Просто искаше да види меча ми — отвърна Дент. Още беше напрегнат. — Случва се понякога.
— Освен това искаше да си открадне принцеса — добави Тонк Фах. — Или щеше да провери умението на Дент, или да вземе теб.
— Но… вие можехте да го убиете! — каза Вивена.
— И да си навлечем гнева на половината крадци, убийци и мародери в града? — изсумтя Тонк Фах. — Не. Грабъл знаеше, че изобщо не е застрашен.
Дент я погледна през рамо и каза:
— Съжалявам, че ви загубих времето. Мислех, че все ще има някаква полза.
Тя се намръщи, едва сега забелязала маската, с която той грижливо криеше чувствата си. Винаги го беше мислила за безгрижен тип, като Тонк Фах, но този път видя признаци за нещо друго. Самообладание. Самообладание, което за първи път, откакто се бяха срещнали, бе застрашено да се пропука.
— Няма лошо — отвърна великодушно.
— Освен за ония мърлячи, дето Дент ги боцна — добави Тонк Фах и подаде една мръвка на маймунката.
— Трябва да…
— Принцесо? — извика глас от тълпата.
Дент и Тонк Фах се обърнаха светкавично. Мечът на Дент отново лъсна изваден незнайно как. Този път обаче не удари — мъжът зад тях не изглеждаше особена заплаха. Носеше опърпани кафяви дрехи и лицето му беше изгоряло от слънцето и набръчкано. Приличаше на селяк.