Дент сви рамене.
— Знаете ли какво най-малко ми харесва в това да си наемник?
— Подозирам, че ще ми го кажеш — каза Вивена и скръсти ръце.
— Хората винаги се опитват да те изиграят. — Дент седна на пода до Тонк Фах. — Всички си мислят, че понеже си нает бияч, си идиот.
Замълча, сякаш очакваше Тонк Фах да довърши мисълта му с обичайния контрапункт. Едрият наемник обаче продължи да зяпа тавана и само измърмори:
— Арстийл винаги успяваше да е лошият.
Дент въздъхна, хвърли на Вивена поглед „Ти си виновна“ и продължи:
— Значи така. Не можех да съм сигурен дали не е насаден от Грабъл. Можеше да се престори на верен поданик, да се промъкне в защитата ни и след това да ви наръга в гърба. Добре е да сме предпазливи.
Тя седна на столчето. Изкушаваше се да му каже, че прекалява, но… все пак го беше видяла как убива двама души, за да я защити. „Аз им плащам — каза си. — Може би трябва просто да ги оставя да си вършат работата.“
— Тонк Фах. Можеш да си лошият следващия път.
Той я погледна.
— Обещавате ли?
— Да.
— Мога ли да крещя на този, когото разпитваме?
— Ами… да.
— А мога ли да му ръмжа?
— Защо не?
— Мога ли да му чупя пръсти?
Вивена се намръщи.
— Не!
— Дори и маловажните ли? — попита Тонк Фах. — В смисъл, хората все пак имат пет пръста. Кутретата изобщо не им трябват.
Вивена замълча, а Тонк Фах и Дент се разсмяха.
— О, стига вече! — възкликна тя раздразнено. — Така и не мога да разбера кога сте сериозни и кога се държите тъпо.
— Точно това е забавното — каза с кикот Тонк Фах.
— Е, тръгваме ли? — каза Вивена и се надигна.
— Не — отвърна Дент. — Нека поизчакаме малко. Още не съм сигурен дали Грабъл не ни търси. Най-добре ще е да се покрием за няколко часа.
Тя го погледна намръщено. Тонк Фах, удивително, вече леко похъркваше.
— Но нали каза, че Грабъл ще ни остави? Че просто ни е изпитвал — че е искал да види колко си добър.
— Вероятно — отвърна Дент. — Но се случва и да греша. Може да ни пусна, защото беше притеснен колко близо беше мечът ми до него. Може и да му е хрумнало друго. Ще изчакаме няколко часа, после се връщаме и ще питам наблюдателите си дали някой се е навъртал около къщата.
— Наблюдатели ли? Имаш хора, които наблюдават къщата?
— Естествено. Хлапетата в града вървят евтино. Струват си парите, дори и да не пазиш принцеса от съперничещо кралство.
Тя стана и скръсти ръце. Не можеше да седи повече на едно място. Закрачи нервно из стаята.
— Не бих се притеснявал много от Грабъл — каза Дент. Затвори очи и се отпусна, подпрял гръб на стената. — Това е просто предпазна мярка.
Тя поклати глава.
— Логично е да потърси отмъщение, Дент. Ти уби двама от хората му.
— Мъжете също може да вървят евтино, принцесо.
— Казваш, че те е изпитвал. Но какъв е смисълът от това? Да те провокира да действаш просто за да те пусне?
— За да види доколко мога да съм заплаха за него — отвърна Дент и сви рамене, без да отваря очи. — Или по-скоро, за да види дали си струвам заплащането, което искам обикновено. Повтарям: не бих се притеснявал толкова много.
Тя въздъхна, отиде до прозореца и погледна към улицата.
— Може би ще е по-добре да стоите настрана от прозореца — каза Дент. — Просто за безопасност.
„Първо ми казва да не се притеснявам, после ми казва да не се показвам“, помисли тя изнервено. Върна се и тръгна към вратата за мазето.
— И това не бих направил — спря я Дент. — Стълбището е счупено на няколко места. А и няма нищо особено за гледане. Пръстен под. Пръстени стени. Пръстен таван.
Тя отново въздъхна и се върна.
— Какво ви става, между другото? — попита той, без да отваря очи. — Обикновено не сте толкова изнервена.
— Не знам. Дразни ме, когато стоя затворена така.
— Мислех, че принцесите ги учат на търпение — подхвърли Дент.
„Прав е. Това все едно го каза Сири. Какво ми става напоследък?“
Седна на столчето, събра ръце в скута си и се постара да обуздае косата си, която непокорно бе започнала да изсветлява към кафяво.
— Моля те — каза Вивена, като се постара да го каже търпеливо. — Кажи ми за това място. Защо избрахте тази сграда?
Дент открехна клепач и отвърна лениво:
— Държим я под наем. Добре е да имаме явки из града. Тъй като не ги използваме много често, наемаме възможно най-евтините.
„Забелязах.“ Вивена замълча, усетила колко изкуствено бе прозвучал опитът й да поведе разговор. Седеше кротко, загледана в ръцете си, и се мъчеше да си обясни какво точно я е изнервило.
Не беше само боят. Истината беше, че се притесняваше колко бавно стават нещата в Т’Телир. Баща й вече би трябвало да е получил писмото й, още преди две седмици, и сигурно вече знаеше, че и двете му дъщери са в Халандрен. Тя можеше само да се надява, че логиката на писмото, заедно със заплахите й, ще го сдържи да не направи нещо глупаво.