Радваше се, че Дент я беше накарал да напусне къщата на Лемекс. Ако баща й все пак пратеше агенти, за да я върнат, те, естествено, щяха първо да се опитат да намерят Лемекс — точно както бе направила тя. Само че страхливката в нея съжаляваше, че Дент бе проявил такава предвидливост. Ако все още живееха в дома на Лемекс, можеше вече да са я открили. И да пътува към Идрис.
Действаше наистина решително. Всъщност понякога дори се чувстваше решителна. Това бяха моментите, в които мислеше за Сири или за нуждите на своето кралство. Само че тези моменти — кралските моменти — всъщност бяха доста редки. През останалото време се чудеше.
Какво правеше точно? Не разбираше нито от хитрости, нито от военни тактики. Всъщност Дент стоеше зад всичко, което уж тя правеше, за да помогне на Идрис. Това, което бе заподозряла още първия ден, се беше оказало вярно. Подготовката и обучението й не означаваха почти нищо. Не знаеше какво да предприеме, за да спаси Сири. Не знаеше какво да направи с Дъха, който държеше в себе си. Всъщност не знаеше дори дали иска да остане в този безумен свръхнаселен свръхоцветен град.
Накратко, беше негодна за нищо. И това, над всичко, бе едно от нещата, за справянето с които обучението й изобщо не я беше подготвило.
— Наистина ли искате да се срещнете с идрианците? — попита Дент и Вивена вдигна очи. Навън бе започнало да се стъмва.
„Искам ли го? — помисли тя. — Ако баща ми има агенти в града, може да се окажат там. Но ако мога да помогна с нещо на тези хора…“
— Бих искала, да.
Той замълча.
— Не одобряваш — каза тя.
Дент поклати глава.
— Трудно ще е да се уреди, трудно ще е да не се вдигне шум и ще е трудно да ви пазим. Тези срещи, които вече имахме — всички те бяха в контролирани райони. Ако искате да се срещнете с хора от простолюдието, това няма да е възможно.
Тя кимна, после каза:
— Все едно, искам да го направя. Трябва да направя нещо, Дент. Нещо полезно. Това, че се показвам пред тези твои връзки, помага. Но трябва да направя нещо повече. Ако предстои война, трябва да подготвим тези хора. Да им помогнем някак.
Вдигна очи и се загледа към прозорците. Буцата стоеше в ъгъла, където го беше оставила Бижутата. Вивена потръпна и извърна поглед.
— Искам да помогна на сестра си. И искам да съм полезна на народа си. Но не мога да се отърва от чувството, че не правя кой знае какво за Идрис, докато стоя в града.
— По-добре е, отколкото да си идете — каза Дент.
— Защо?
— Защото ако си идете, няма да има кой да ми плаща.
Тя завъртя очи.
— Не се шегувам — каза Дент. — Наистина обичам да ми се плаща. Само че има и по-сериозни причини да останете.
— Например? — попита тя.
Той вдигна рамене.
— Зависи. Вижте, принцесо, не съм човекът, който ще ви даде гениален или особено прозорлив съвет. Аз съм наемник. Вие ми плащате, посочвате ми, отивам и мушкам това-онова. Но според мен да се върнете в Идрис е глупаво. Там няма да можете да направите нищо освен да си седите и да бродирате. Баща ви си има други наследници. Тук бихте могли да се окажете общо взето безполезна. Но там ще сте напълно излишна.
„Трудно се води разговор с този човек.“ Вивена поклати глава. Все пак думите му й се сториха донякъде утешителни. Усмихна се и се обърна.
И видя, че Буцата е застанал точно до стола й.
Извика уплашено, дръпна се и едва не падна. Дент скочи мигновено, Тонк Фах също.
Вивена се надигна и залитна, полите й се заплетоха в краката й. Притисна ръка на гърдите си, за да успокои разтуптяното си сърце. Безжизненият стоеше като статуя и я гледаше.
— Прави го понякога — каза с кикот Дент, но прозвуча някак фалшиво. — Просто така, приближава се до хората.
— Сякаш са му любопитни — добави Тонк Фах.
— Не могат да са любопитни — възрази Дент. — Нямат никакви чувства. Буца. Върни се в ъгъла.
— Не — каза Вивена разтреперана. — Прати го в мазето.
— Но стълбите…
— Веднага! — сопна се Вивена и косата й почервеня по краищата.
Дент въздъхна.
— Иди в мазето, Буца.
Безжизненият се обърна и тръгна към вратата в дъното. Щом заслиза по стъпалата, Вивена чу леко изскърцване, но съществото успя да слезе невредимо, ако се съдеше по звука от стъпките му. Тя седна отново и се помъчи да се успокои.
— Съжалявам — каза Дент.
— Не мога да го усетя. Изнервящо е. Забравям, че е тук, и не забелязвам, когато се доближи.
Дент кимна.