— Знам.
— Бижутата също. — Вивена го погледна. — Тя е Бездушна.
— Мда. — Дент се отпусна отново на пода. — От дете е такава. Родителите й продали Дъха й на един от боговете.
— Всеки от тях има нужда от Дъх седмично, за да оцелее — добави Тонк Фах.
— Ужасно. — „Трябва да съм по-добра с нея“, помисли Вивена.
— Всъщност не е чак толкова лошо — каза Дент. — И аз съм бил без Дъх.
— Наистина ли?
Той кимна.
— Всеки има моменти на безпаричие. Хубавото с Дъха е, че винаги можеш да си го купиш от някой друг.
— Някой винаги продава — каза Тонк Фах.
Вивена поклати глава и потрепери.
— Но трябва да живееш без него известно време. Да нямаш душа.
Дент се засмя. Искрено.
— О, това е просто суеверие, принцесо. Липсата на Дъх не те променя чак толкова много.
— Прави те по-малко добър — каза Вивена. — По-раздразнителен. Като…
— Като Бижутата ли? — попита Дент с насмешка. — Не, тя пак щеше да си е такава. Сигурен съм. Все едно, когато си бях продал Дъха, не се чувствах много по-различно. Всъщност човек трябва да се позамисли, за да забележи, че изобщо липсва.
Вивена извърна очи. Не очакваше, че ще я разбере. Лесно беше да нарече убежденията й суеверие, но също толкова лесно и тя можеше да му го върне. Хората виждаха това, което искаха да видят. Ако вярваше, че не чувства разлика без Дъх, също толкова лесно можеше да оправдае продаването му — а след това да си купи друг Дъх от невинен човек. А и защо изобщо да си купува отново, щом е все едно?
Бижутата се върна. Влезе и Вивена отново едва я забеляза. „Започвам твърде много да разчитам на този жизнен усет“, помисли тя раздразнено и стана, щом Бижутата кимна на Дент.
— Същият е, за когото се представя — каза Бижутата. — Поразпитах и намерих трима, които го потвърдиха, от хората, на които вярвам донякъде.
— Добре. — Дент разкърши рамене и се надигна. Срита Тонк Фах да го събуди. — Сега много внимателно да се върнем в къщата.
23.
Лайтсонг намери Блашуивър в затревената част на двора зад палата й. Наслаждаваше се на изкуството на един от градските майстори градинари.
Закрачи през тревата и свитата му се засуети около него — бяха вдигнали голям слънчобран да му пазят сянка и общо взето бяха готови да угодят на всеки негов каприз. Мина покрай стотици сандъчета, гърнета и вази, пълни с всевъзможни растящи неща, всички наредени в изкусни фигури и редове.
Временни цветни лехи. Боговете бяха твърде божествени, за да напуснат двора и да посетят градските градини, тъй че градините трябваше да се носят при тях. Такова огромно начинание изискваше десетки работници и коли, пълни с растения. Нищо не беше достатъчно добро за боговете.
Освен свободата, разбира се.
Блашуивър стоеше и оглеждаше с възхищение една от оформените с вази фигури. Забеляза Лайтсонг отдалече — движещата му се БиоХрома караше цветята едно след друго да заблестят по-ярко на следобедната светлина.
Този път носеше удивително скромна дреха. Нямаше ръкави и като че ли бе съставена от едно увито парче коприна, но покриваше по-съществените части, и то доста.
— Лайтсонг, скъпи — посрещна го тя с усмивка. — Посещение на дама в дома й? Колко очарователно дръзко. Е, стига сме си бъбрили. Хайде да се оттеглим в спалнята.
Той й се усмихна мълчаливо и й подаде един лист хартия.
Тя го погледна учудено и го взе. Беше покрит с цветни точки — художническото писмо.
— Какво е това?
— Прецених, че знам как ще започне разговорът ни — отвърна той. — Тъй че си спестих усилието да го водим. Поръчах да го напишат предварително.
Блашуивър повдигна вежда и зачете.
— „Най-напред Блашуивър казва нещо, което е умерено неприлично.“ — Погледна го. — Умерено? Поканих те в спалнята си. Бих го нарекла безсрамно.
— Подцених те — отвърна Лайтсонг. — Продължи, ако обичаш.
— „После Лайтсонг казва нещо, за да я отклони — прочете Блашуивър. — То е толкова невероятно чаровно и остроумно, че тя е зашеметена от гениалността му и е онемяла за няколко минути…“ О, моля ти се, Лайтсонг. Трябва ли наистина да чета това?
— Шедьовър е. Най-добрата ми творба. Моля ти се, следващата част е важна.
Тя въздъхна.
— „Блашуивър казва нещо за политика, което е ужасно досадно, но го компенсира с поклащане на гърдите си. След това Лайтсонг се извинява, че е бил толкова отчужден напоследък. Обяснява, че е трябвало да разбере някои неща.“ — Тя замълча и го изгледа. — Значи ли това, че най-после си готов да се включиш в плановете ми?
Той кимна. Група градинари изнесоха цветята. Върнаха се на вълни и изградиха фигура от малки разцъфнали дървета в големи саксии около Блашуивър и Лайтсонг, жив калейдоскоп с двамата Завърнали се в центъра му.