— Не мисля, че кралицата е замесена в заговор за взимане на трона — каза Лайтсонг. — Въпреки че говорих с нея съвсем за малко, съм убеден в това.
— Тогава защо се съгласяваш да се присъединиш към мен?
Той помълча за миг, докато се любуваше на цветовете.
— Защото смятам да я опазя да не я прекършиш. Ти или някои други от нас.
— Скъпи Лайтсонг — каза Блашуивър и присви червените си устни. — Уверявам те, напълно безвредна съм.
Той повдигна вежда.
— Съмнявам се.
— О, стига де. Никога не бива да изтъкваш на дама, че се е отклонила от истината. Все едно, радвам се, че дойде. Чака ни работа.
— Работа ли? Звучи като… работа.
— Разбира се, скъпи — отвърна тя. Обърна се и тръгна. Градинарите мигновено започнаха да отдръпват дръвчетата, за да им направят път. Майсторът градинар стоеше наблизо и водеше разгръщащата се композиция като диригент на ботанически оркестър.
Лайтсонг побърза да я настигне.
— Работа. Знаеш ли каква е философията ми по тази дума?
— Добила съм смътното впечатление, че не я одобряваш — отвърна Блашуивър.
— О, не бих казал. Работата, скъпа моя Блашуивър, е като тор.
— Мирише ли?
Той се усмихна.
— Не. Като тор е, защото просто съществува. Но не искам никога да затъвам в нея.
— Жалко — каза Блашуивър. — Защото току-що се съгласи да го направиш.
Той въздъхна.
— Стори ми се, че надуших нещо.
— Не ставай досаден — каза тя и се усмихна на работниците, докато редяха около пътя й вази с цветя. — Това ще е забавно. — Изгледа го през рамо с искрящи очи. — Мърсистар са я нападнали снощи.
— О, скъпа Блашуивър! Беше направо трагично!
Лайтсонг повдигна вежда. Мърсистар беше пищна и сластна жена, в удивителен контраст с Блашуивър. И двете, разбира се, бяха съвършени примери за женска красота. Блашуивър просто беше от тънкия — и същевременно цицест — тип, докато Мърсистар беше от закръгления — и същевременно също цицест — тип. Мърсистар се беше изтегнала на плюшен диван и няколко от слугите й й вееха с големи палмови листа.
Мърсистар нямаше дискретния усет за стил на Блашуивър. Съществува едно такова умение — да избереш ярко облекло, без да прекрачиш границата на крещящото. Самият Лайтсонг не го притежаваше — но имаше слуги, на които беше присъщо. Мърсистар явно дори не знаеше, че такова умение съществува.
„Въпреки че оранжевото и златното определено не са най-лесните цветове, които можеш да носиш с достойнство“, помисли Лайтсонг.
— Мърсистар, скъпа — заговори мило Блашуивър. Един от слугите й донесе тапицирано столче и го пъхна под Блашуивър, докато тя сядаше до лакътя на Мърсистар. — Мога да разбера как се чувстваш.
— Можеш ли? Можеш ли наистина? Това е ужасно. Някое… някое мерзко същество се е промъкнало в палата ми, излъгало е слугите ми! В дома на богиня! Кой би направил такова нещо?
— Всъщност трябва да е бил побъркан — опита се да я утеши Блашуивър.
Лайтсонг стоеше до тях и се усмихваше съчувствено, стиснал ръце зад гърба си. Над двора и през павилиона духаше прохладен следобеден ветрец. Някои от градинарите на Блашуивър бяха донесли цветя и дървета около павилиона и въздухът бе изпълнен с богатия им аромат.
— Не мога да го разбера — каза Мърсистар. — Пазачите на портите уж трябва да предотвратяват такива неща, нали?! Защо имаме стени, щом разни хора могат просто да влязат с взлом в домовете ни? Просто вече не се чувствам в безопасност.
— Сигурна съм, че пазачите ще са по-усърдни в бъдеще — успокои я Блашуивър.
Лайтсонг се намръщи и погледна към палата на Мърсистар, където слугите бръмчаха като пчели около разбунен кошер.
— Какво е търсил натрапникът според вас? — каза той повече на себе си. — Произведение на изкуството може би? Има търговци, които може много по-лесно да се ограбят, разбира се.
— Може да не знаем какво искат — каза хитро Блашуивър, — но поне знаем нещо за тях.
— Нима? — Мърсистар се надигна.
— Да, скъпа — каза Блашуивър. — Само някой без никакво уважение към традиция, благоприличие или религия би дръзнал да нахлуе в дома на бог. Някой нецивилизован. Непочтителен. Невярващ…
— Идрианец ли? — попита Мърсистар.
— Питала ли си се изобщо, скъпа — каза Блашуивър, — защо изпратиха най-малката си дъщеря на Бога крал, вместо най-голямата?
Мърсистар се намръщи.
— Така ли?
— Да, скъпа.
— Това е доста подозрително, нали?
— Нещо става в Двора на боговете, Мърсистар — каза Блашуивър и се наведе към нея. — Може да настъпят опасни времена за Короната.
— Блашуивър — намеси се Лайтсонг. — Една дума, ако обичаш?