— Хм — каза Лайтсонг. — Доста кръв се е проляла. Как е станало все пак?
— Не сме сигурни, ваша милост — отвърна един от жреците. — Нападателят е замаял с удар мъжете на входа, но иначе не ги е наранил.
— Да, Мърсистар спомена това — каза Лайтсонг. — Но след това се е бил с четирима?
— Е, „бил“ не е най-подходящата дума — отвърна жрецът с въздишка. Макар Лайтсонг да не беше техният бог, все пак беше бог. Бяха клетвено обвързани да отговарят на въпросите му.
— Обездвижил е един от тях с Пробудено въже — продължи жрецът. — После един се е задържал, за да го забави, а другите двама изтичали за помощ. Нападателят бързо замаял останалия. През това време вързаният все още е бил жив. — Жрецът погледна колегите си. — Когато помощта най-сетне дошла — забавена от Безжизнено животно, което предизвикало суматоха, — намерили втория човек още в безсъзнание. Първият, още вързан, бил мъртъв. Пронизан в сърцето от меч за дуелиране.
Лайтсонг кимна и коленичи до счупените дъски. Слугите, които работеха по тях, се поклониха и се отдръпнаха.
Не беше сигурен какво очаква да намери. Подът беше грижливо изтъркан и след това изкъртен. Само че малко встрани имаше странно петно. Той се наведе, за да го огледа по-внимателно. „Напълно изцедено от цвят.“ Вдигна глава и присви очи към жреците.
— Пробуждащ, казвате?
— Несъмнено, ваша милост.
Той отново погледна сивото петно. „Няма начин идрианец да е направил това. Не и щом е използвал Пробуждането.“
— Какво е Безжизненото същество, за което споменахте?
— Безжизнена катерица, ваша милост — отвърна единият от жреците. — Натрапникът я е използвал за отвличане.
— Добре направена?
Те кимнаха.
— Със съвременни Заповеди, ако може да се съди по действията й — каза един. — Имаше дори сукървица вместо кръв. Цяла нощ я гонихме, докато я хванем!
— Разбирам. — Лайтсонг се изправи. — Но натрапникът избяга?
— Да, ваша милост.
— Какво е търсил според вас?
Жреците се смутиха.
— Не знаем със сигурност, ваша милост — каза един от тях. — Уплашихме го и избяга, преди да е стигнал до целта си — един от хората ни го видял да бяга обратно откъдето е дошъл. Може би съпротивата се е оказала твърде сериозна за него.
— Смятаме, че може да е бил обикновен крадец, ваша милост — намеси се друг. — Дошъл да се промъкне в галерията и да открадне ценна картина.
— Напълно възможно според мен — каза Лайтсонг и се изправи. — Добре сте се справили, браво. — Обърна се и тръгна обратно към изхода. Чувстваше се странно нереално.
Жреците го лъжеха.
Не можеше да определи как го е разбрал, но го знаеше — дълбоко в себе си, с някакви вътрешни инстинкти, които не беше осъзнавал досега, че притежава. Вместо да го притеснят, по някаква причина лъжите го възбудиха.
— Ваша милост — заговори забързалият се след него Ларимар. — Намерихте ли каквото искахте?
— Нахлулият не е бил идрианец — каза тихо Лайтсонг, докато излизаха на слънчевата светлина.
Ларимар повдигна вежда.
— Имало е случаи идрианци да идват в Халандрен и да си купуват Дъх, ваша милост.
— А чувал ли си някой да е използвал Безжизнен?
Ларимар помълча, после призна:
— Не, ваша милост.
— Идрианците мразят Безжизнените. Смятат ги за „изчадия“ или някаква подобна глупост. Все едно, нелогично е идрианец да се опита да нахълта така. Какъв би бил смисълът? Убийство на един Завърнал се? Та нали просто ще ги заменят, а протоколът би гарантирал дори армиите на Безжизнените да не останат задълго без някой, който да ги командва. Възможността за възмездие многократно би натежала над ползата.
— Значи вярвате, че е бил крадец?
— Не, разбира се — отвърна Лайтсонг. — „Обикновен крадец“ с достатъчно пари или Дъх, който може да похаби за Безжизнен само за отвличане? Който е нахлул, вече е бил богат. Освен това защо да се промъква през слугинския коридор? Там няма никакви ценности. Във вътрешността на палата е голямото богатство.
Ларимар мълчеше. Но го гледаше така любопитно, както и преди малко.
— Доста стабилни аргументи, ваша милост.
— Знам. Дори ме притесняват. Може би трябва да се напия.
— Не можете да се напиете.
— Знам. Но определено ми харесва да опитвам.
Тръгнаха обратно към палата му, слугите ги последваха. Ларимар изглеждаше притеснен. Лайтсонг обаче просто се чувстваше възбуден. „Убийство в Двора на боговете. Вярно, само един прост слуга… но нали уж трябва да съм бог за всички хора, не само за важните. Чудно, откога не е бил убиван някой в двора? През моя живот определено не се е случвало.“