Курбисон пропълзя напред, протегна се над колата — камъкът не бе нанесъл никакви щети. Запазиха темпото си.
Отпред отново беше кафявият, скоро беше зад Кай, един червен, последният преди Мърфи, задмина и него, зелената кола на Боилото остана вдясно от него, явно бяха наближили върха. Кай трябваше само да задържи и победата му беше в кърпа вързана. Той нито за миг не размисли върху това. Знаеше, че може да спечели по време, ако не се случеше нещо непредвидено, но така и не успя да се задоволи с това. За него имаше само една победа: трябваше да изпревари Мърфи!
Една зелена кола бръмчеше пред него. Вече зад него — Замбони, сега и Курбисон не издържа и му извика:
— Пред него може да е само Мърфи.
Те караха като побъркани. Тогава пред тях за миг се появи сянка от плътен облак прах. Кай притаи дъх — червено — Мърфи.
С присвити очи той визира само капака на мотора. Виждаше единствено полюшването на бледата сянка върху прашния път и започна да се приближава. Вече прахта стана толкова гъста, че не можеше да се разграничи от банкета на шосето; в този миг едно камъче поддаде и задните гуми на колата изхвърчаха на един завой, той се завъртя веднъж, два пъти, наклони се бавно и се преобърна. При падането Кай се вкопчи във волана, с раздрани ръце хвана колата за гумите. Курбисон хвана за предната ос, повдигна я, опря лявата си ръка на радиатора, усети пронизваща болка, още едно бутане, колата отново беше на шосето, но дланта на Курбисон представляваше кърваво парче месо, горещият метал я беше изгорил, а повдигането на оста бе разкъсало кожата.
Колата отново запали, бяха пропуснали само няколко секунди, но и те бяха ценни. Облакът прах пред тях беше изчезнал. Видимостта беше по-добра.
Колата се разтресе, подскочи, огъна се и полетя с истински подскоци по грапавия базалт от лава, промушваше се през плитките дупки, взимаше с бучене възвишенията — ноздрите се разширяваха и жадно поемаха сиво-бялата мъгла прах, чудесен прах, във всеки друг случай това би било враг номер едно на ралиджията, но сега — това беше избавление, защото някъде там в прахта беше Мърфи.
Вече се виждаше Полици. Кай не приличаше на човек, стенеше заедно с бучащия компресор, повдигаше и сваляше рамена, като че ли искаше да даде допълнителен тласък на колата — стотици пъти за малко щяха да се обърнат или да се забият в храстите — но достигнаха Мърфи.
Седем хиляди завоя бяха зад тях, сега бяха плътно до задните му гуми, към Колезано наваксаха около един метър, при Кампо Феличе, радиаторите се бяха изравнили и започна безумна надпревара на плажа.
Мърфи викаше и ругаеше без задръжки, а Кай изведнъж стана спокоен, свличаше се все по-надолу, главата му бе наведена плътно над волана. Колата дръпна мощно напред, радиаторът на Мърфи се изравни със седалката на Курбисон, изостана още назад, изгърмя топовният изстрел, трибуните ликуваха, от завихрената пушилка се изстреля бялата кола на Кай и пресече финала. На четири метра след него финишира и Мърфи.
Започна истинско нашествие. Хората чупеха бариерите, публиката наобиколи колата. Кай победи с над шест минути преднина. По седалките и в ръцете му тикаха цветя. Решителни господа с гривни искаха да се докопат до пилота. Кай видя през тълпата Пеш, който се опитваше да си проправи път — разтапящ се от щастие, омагьосан. Мотоциклетисти профучаваха с червени знамена покрай останалите шофьори, за да ги предупредят; публиката беше неудържима. Когато Кай слезе от колата, му се наложи да спре за миг, усети страшно силна болка при ходенето. Повдигна крака и ги показа на Курбисон; топлината на мотора беше изгорила до черно токовете на обувките му.
— И на двамата ще са ни необходими по няколко бинта, но по-късно.
Той се огледа с търсещ поглед и направи няколко крачки. Веднага попадна в ръцете на няколко представители на пресата и едва се отърва.
Обърна се на другата страна и се опита да отиде зад бокса. Но там попадна на упорита групичка американци и трябваше да се върне обратно.
Лицето му имаше странно напрегнато и измъчено изражение, не правеше впечатление на особено щастлив човек, измъкваше се от всички благопожелания и продължаваше напред. Връщаше се обратно и когато смяташе, че се е избавил, неочаквано попадаше в други ръце.
Беше безкрайно уморен, мръсен, омазан и прашен. Привиждаше се бленувана картина — баня с бълбукаща вода и блажената отпуснатост на вечер, прекарана в меко кресло, където щеше да изпие много, много ледено студено шампанско, за да може що-годе да компенсира температурата и влажността на кожата си. Не вярваше, че ще може да изпие толкова много за една вечер, та да загаси сухия огън.