На първо време над него властваше непосредственото чувство, което, макар и примитивно, определяше желанията му; беше шофирал все пак осем часа без прекъсване и без да слиза от колата, и имаше чисто биологични нужди.
Така че той се луташе в морето от възторг доста объркан и търсеше възможност да остане за малко незабелязан. Постигна го с големи трудности.
Беше като пребит. Отдаде го на изтощението си; последните часове бяха взели цялата енергия, на която бе способен.
Те отпътуваха за Палермо. Кай седеше на задната седалка, нищо на света не би могло да го накара още днес да хване отново кормилото в ръце, беше получил шок от карането и реши да не се докосва повече до състезателна кола. Това си беше обещавал след всяко трудно състезание.
Курбисон седеше до него с превързани ръце и го гледаше. Кай му кимна. И двамата си мислеха за едно и също — когато Курбисон отиде при Лилиан Дънкърк, тя може би щеше да го приеме. Как и защо, не му беше много ясно, но си представяше само хубави неща и смяташе, че поне отчасти ще се реализират. Кай знаеше причината — но пощади Курбисон и не му каза нищо.
Самият той никога повече нямаше да види Лилиан Дънкърк. Тя не би дошла, толкова скорошна среща би разрушила прекрасното. А и двамата обичаха най-вече жеста; защото това беше част от формата; а формата беше по-свещена от всяко съдържание.
Някъде в бъдещето висеше едно „може би“, едно късно, бледо „може би“ — Кай вече се отричаше от него, опитваше се да го забрави. Толкова отрано го бяха научили на героиката на естественото, че не подхождаше сериозно на вариантите на чувствата. Остави се на унинието, което го обземаше, без да се заблуждава с далечни планове. То беше част от цялото и единственият начин да го преодолее, бе да не се опитва да му избяга.
Усили се още повече вечерта, когато, изтощен от банята, седеше самотен в стаята си; превърна се в една толкова дълбока депресия, че той усети: това беше повече от късна, чиста и красива болка по епизод, който имаше съдбата на всичко човешко — преходността, болка, освободена от мътното, сантиментално желание за притежание, дотолкова необходими за едно преживяване, както смъртта за живота — подготвяше се един внушителен завършек, тук дъгата се превръщаше в кръг, тук се зараждаше велика раздяла.
В тишината на тази депресия нямаше твърдост — една майчинска нощ, в която се долавяше диханието на новото раждане. Кай не знаеше накъде тя го води, но се остави изцяло на нея, доверчив като дете в сън.
Бавно се появи картина, после изчезна и се появи отново; всеки път ставаше все по-ясна и избистрена, докато остана неподвижна. Когато по-късно си легна, пътят беше ясен. Искаше да си отиде у дома, в господарската къща с чинарите и младата Барбара.
Вярваше, че е взел решение. Тази мисъл му остана и на другия ден. Въпреки че изчезнаха отчаянието и умората, предизвикани от претоварването по време на ралито, остана отчетлива, тиха, затворена в себе си тъга, която едновременно с това бе примесена със също такава спокойна радост.
Кай реши да не се вижда с приятелите си, скоро или може би никога, лесно и просто се сбогува с тях, като едно хрумване, което ще продължи кратко.
Странна беше и ситуацията с Мо Филби. Обстоятелствата внезапно промениха отношенията между тях от заплетената област на очарователния флирт в едно привличане, което не проверяваше и не се криеше. Още беше неоформено, но за сметка на това — многообразно, сърдечно и открито.
През лятото Мо Филби щеше да прекара на френското крайбрежие. Тя почти се изчерви и кожата й леко настръхна, когато отвърна на въпроса на Кай.
Курбисон пътува с него до Генуа. Холщайн изпрати всички до кораба.
— Бихте ли предали поздравите ми, Кай?
— С удоволствие ще го направя, Холщайн. — Кай отвърна внимателно, защото видя в очите на Холщайн повече от този въпрос, а той не искаше да го нарани. Затова добави: — Е, щом е така, може би ще искате да ми погостувате за няколко седмици?
Холщайн го погледна и веднага сграбчи ръката му:
— Да, с огромно удоволствие.
Кай не каза нищо повече.
В Генуа остави Курбисон и си взе колата.
Долината прелиташе покрай него, поля, дървета, хора, той не ги забелязваше, толкова бързаше да кара напред. Той кара така през планината до късно през нощта и се отказа едва когато стана опасно по мокрия път.
Когато планината остана зад него, той без да иска намали. В Мюнхен остана един ден. Не разбираше сам себе си, защо беше това колебливо безпокойство. В Средна Германия даде на мотора два дни почивка.
През тези дни наблюдаваше живота в малкия град. Навързани ден след ден се трупаха равномерно в година след година. Спомни си една вечер в Генуа, бързото пристигане с колата, серпантините нагоре към Мирамаре, после лифтът, стая, широко отворени врати, а зад тях, ниско долу — пристанището, над което ехтяха силните удари на камбаните. Но над всичко това се извисяваха сирените на отпътуващите кораби, мощни и властни, като господари, та чак нощта се разтрепери. На следващата сутрин отпътуваха за Сингапур и Ява.