Ласитър се убеди, че мъжът е казал истината. Следователно ранчото беше най-удобното скривалище. Тази котловина беше същинска крепост. Никой не можеше да проникне вътре или да се измъкне без знанието на хората в нея.
Ласитър остави коня в сянката на един грамаден бор и го завърза за един клон. После внимателно запълзя напред. Ако индианката беше скрита тук някъде в клисурата, със сигурност трябваше да има поставен човек на стража, така че никой чужденец да не може да проникне в ранчото.
Наоколо цареше пълна тишина. Не се виждаше жива душа. Дори листец не трепваше. Скалите изглеждаха безлюдни. Въпреки това Ласитър беше нащрек. Той се промъкваше предпазливо, прикривайки се зад всеки камък, зад всяко дърво, докато се изкачи на върха и се сви в сянката на една скала.
Продължи пътя си все така внимателно и почти беше стигнал средата на клисурата, когато забеляза на 200 ярда пред себе си мъжка фигура. Постът седеше на един камък в сянката на голяма скала, скрит от дръвчетата и храстите, които растяха наоколо. Мястото му беше толкова удобно, че всъщност отдавна би трябвало да е забелязал Ласитър. Но мъжът спеше. Спеше толкова дълбоко, че дори не трепна, когато той се промъкна на пръсти покрай него.
Дали да го събуди? Но каква полза би имал от това? Присъствието на пост ясно показваше, че Джон де Салдо е скрил плячката си именно тук. Затова Ласитър замахна и удари с дулото на уинчестъра си нахлупената шапка на мъжа. Той се отпусна по гръб в безсъзнание, претърколи се надолу и зарови лице в пясъка.
Ласитър внимателно се огледа. После се наведе и погледна мъжа в лицето. Беше на средна възраст, с прошарени коси. Ласитър го остави да лежи и продължи нататък.
Пътят, който излизаше от клисурата, се виеше през плодородната долина и водеше към сградите на ранчото, разположени на западния склон. В долината пасяха над две хиляди говеда, разпръснати из богатите пасища. Животните пиеха вода от малко поточе, разсичащо на две половини тази живописна котловина.
Ласитър тръгна по пътя, използувайки всяка възможност за прикритие. Успя да стигне до сградите, без никой да го забележи.
Слънцето беше залязло. Околните скали хвърляха тъмни сенки върху зелената долина. На изток се появиха първите звезди. В хамбара някакъв мъж събираше сено. Пред къщата чакаха оседлани коне. От комина излизаше пушек.
Мъжът в хамбара беше зает с работата си и не вдигаше очи. Ласитър държеше уинчестъра си готов за стрелба. Двуцевката висеше на колана му, револверът беше на мястото си в кобура. Той спокойно прекоси двора и влезе в къщата.
В големия салон светеше. Около кръглата маса седяха шест души и вечеряха. Бяха четирима мъже и две жени, едната от които доста възрастна, но все пак по-красива от младата. Но това бяха само бегли впечатления. Единият от мъжете беше Джон де Салдо. Той седеше с лице към вратата, но не позна веднага Ласитър, може би защото в момента изобщо не мислеше за него.
Ласитър пристъпи към масата, вдигна двуцевката и я опря на хълбок. С нея щеше да се справи наведнъж с цялата компания. Най-после Джон де Салдо го позна. Мършавият омбре много добре знаеше с кого си има работа. Затова бавно се надигна от мястото си и даде знак на хората си да мълчат. Пет чифта очи се впиха в американеца с неприкрита враждебност.
— Какво искаш, Ласитър? — попита с хриплив глас Джон де Салдо.
— Не и да се озова в ада, разбира се! Трябва ли да ти обяснявам?
— Индианката ли?
— Точно така!
Настъпи потискаща тишина.
— Пусни я — проговори спокойно Ласитър. — Нямаш друг изход.
— Съжалявам, но тя сигурно вече е при своите — заяви Джон де Салдо. — Избяга ми!
Ласитър се усмихна вяло.
— Тази скоу? Точно на теб ли?
— И аз съм само човек…
— Сериозно?
— Нека да говорим спокойно, Ласитър! Това са сестра ми и зет ми. Те знаят всичко. Имат важен дял в голямата игра. Виж какво…
— Спести си приказките! — прекъсна го рязко Ласитър. — Няма полза от лъжи. Бързам!
— Но все пак ще си поговорим, нали?
— Не — отговори сурово той. — С теб не може да се разговаря. Отведи ме при червенокожата скоу!
На масата никой не помръдваше. Всички втренчено гледаха Ласитър.
— За всички ни ще има достатъчно злато — каза най-после един от мъжете. — Готови сме дори да ви дадем по-голямата част, мистър!
— Да, да, всички сме съгласни с това! — закима с глава Джон де Салдо.
— Не се престаравай! Няма смисъл. Тръгвай пред мен!
Джон де Салдо се поколеба, но все пак бавно се измъкна от стола и заобиколи масата.
Ласитър насочи уинчестъра в гърдите му. С двуцевката държеше в шах хората около масата.