Той се приведе напред и се хвана за челото.
— Сам ли смяташ да тръгнеш, Джон?
— Естествено!
— Аз ще те придружа! — отсече тя и се запъти към вратата.
Той вдигна очи и се загледа след нея. Това, което видя, очевидно му се понрави: приятна брюнетка с големи сини очи и чувствено извити устни. Фигурата й беше възхитителна. Но Алис беше дъщеря на сестра му, а де Салдо обичаше сестра си повече от всичко на света. Не можеше да й изиграе подобен номер. Това щеше да бъде позор за него! Макар че момиченцето явно му правеше мили очи. Отдавна беше забелязал това. Сигурно очакваше някаква проява на внимание от негова страна. Защо наистина да не й покаже поне част от големия свят. Там никой нямаше да ги пита кои са и откъде са…
Той се надигна и опипа колана си. Оня кучи син му беше взел оръжията, дори ножа не беше оставил. Запъти се към скрина, но веднага му се зави свят. Подпря се с две ръце и затвори очи. Пое дълбоко въздух и изчака пристъпът на слабост да премине. После бавно извади от шкафа два 45-калиброви револвера и ги зареди. Пъхна и две кутии с патрони в джобовете си.
Джон де Салдо предполагаше, че Ласитър ще си потърси сигурно скривалище, където да остави индианката, и после да замине да преговаря с червенокожите. И понеже нямаше като него сестра, която да живее наблизо, сигурно щеше да се върне при оная проклета негърка. Мършавият мъж доволно изщрака с пръсти. Ето го решението на загадката. Тези черни женски бяха не само покорни, но и много ловки. В някоя самотна пещера негърката щеше да охранява червенокожата принцеса… Ласитър нямаше защо да се тревожи за тях.
Освен пистолетите, Джон де Салдо грабна един „Уинчестър“ и бързо излезе от стаята. Пътят му минаваше покрай стаята, където бяха държали пленницата. Тази вечер на пост бяха братята на зет му. Знаеше си той, че тия глупаци са не само слепи, но и глухи! Как така не забелязаха нищо от това, което се случи долу в салона! Такива бяха всички Бекманови — тромави и несъобразителни…
Сестра му го очакваше в салона и загрижено го изгледа.
— Защо не остана в леглото, Джон? Джилдън и всички наши хора веднага тръгнаха след онзи ужасен човек. Ако им се изплъзне, дори и ти няма да можеш да им помогнеш. След три часа ще бъде съвсем тъмно.
— Не се безпокой, няма да си счупя кръста! — измърмори по-скоро на себе си той и бързо тръгна към изхода.
— Кога ще те видя пак? — извика с плачлив глас сестра му.
Бекман беше много добър съпруг. Въпреки това тя не се чувствуваше добре в ранчото и се оживяваше само когато той беше там. Нейна беше идеята да му обзаведат постоянна стая. Понякога Джон де Халдо се чудеше защо Бекман безропотно се съгласява с жена си. Но на него му харесваше ранчото и в последно време се задържаше все по-дълго там. Ако не успее да залови Ласитър, нещата със сигурност ще се променят. Отдавна беше решил да опита отново късмета си в Южна Америка, ако сделката с индианците се провали.
Сестра му остана да стои на мястото си, тъжно загледана след него. Пред обора го посрещна Алис с два оседлани коня. Тя го очакваше облегната на една от огромните подпорни греди, с „Уинчестър“ в ръка. Беше по-добър стрелец от повечето мъже. Редовно побеждаваше местните каубои в състезанията за стрелба по празни бутилки, наредени на стената на хамбара, както и за стрелба по подвижна цел. Но все пак това бяха само игри. Как ли щеше да се държи, когато отсрещната страна също започне да стреля? Това си помисли Джон де Салдо, като видя насреща си стройното младо момиче с пушка в ръка…
Тя го забеляза и очите й светнаха.
— Оседлах конете, Джон!
— Мъчно ми е за майка ти, Алис!
— Не се тревожи толкова за нея! Още от дете ми втълпяваше да се държа за теб. Е, и аз изпълнявам заръката й, Джон!
Все още нерешителен, той пристъпи към своя кон и внимателно постави пушката в калъфа на седлото. Тя хвана коня си за юздата и го изведе навън. Мъжът я последва. Без да се колебае, Алис се метна на седлото и потегли.
Джон де Салдо хвърли поглед към голямата къща, но сестра му не се мяркаше никъде. Затова най-после се метна на седлото и пришпори коня си след Алис.
— Джон! — чу се гласът на сестра му някъде зад него.
Той дръпна юздите и се обърна. Мария се беше изправила пред вратата и махаше с две ръце.
— Грижи се за нея и ми я върни жива и здрава! — извика тя.
Разбира се, говореше за дъщеря си, за кого другиго! Значи нямаше нищо против! Джон де Салдо вдигна ръка за поздрав и доволно се ухили.
Алис продължаваше напред. След малко се обърна към него и се засмя.
— Какво ти казах, Джон!
За пръв път му направи впечатление пълният й и стегнат ханш. Двамата яздеха в тръс. При всеки подскок на коня задникът й така се отпускаше на седлото, че заплашваше да пръсне тесните джинси.