Той хвърли бърз поглед към вратата. Видя само стареца, който беше обърнал гръб на хамбара и разговаряше с другаря си.
Ласитър скочи, бърз като мълния. Синтия потрепера и главата й се замая от внезапната радост. Той я хвана за ръката и я издърпа зад царевичната купчина. После посочи дупката в стената:
— Излез навън и се скрий зад оградата! Аз скоро ще дойда.
Ласитър възнамеряваше да освободи и Мира О!
— Няма да можеш! — прошепна Синтия и впи ръце в раменете му. — Тя е окована и вързана за колата. Един от мъжете винаги седи вътре. Онзи проклет дявол му е заповядал веднага да ни застреля, ако се опитаме да избягаме или ако някой дойде да ни освободи. Ключът е скрит някъде в колата, а не по джобовете им. Ако знаеш какви страхове преживях! Чудя се как още съм жива!
Тя щеше да продължи да говори, но в този миг един от мъжете високо изпсува. Двамата вдигнаха глави и се ослушаха. Ласитър светкавично извади револвера си. Брадатият старец се втурна в хамбара.
— Къде е тая черна гарга? — изкрещя той. Ласитър понечи да се изправи срещу него, но веднага се отказа. По-добре беше да си помислят, че Синтия се е освободила сама. Двамата изтичаха към процепа, промъкнаха се през него и той бързо постави дъските на местата им. После хукнаха да бягат. Междувременно беше станало почти тъмно. Ласитър повлече след себе си Синтия по една тясна и дълга уличка, преминаха през една ливада, после покрай няколко къщи, докато най-после стигнаха старата дъскорезница. Там, където по-рано бяха бучали задвижваните с пара гатери, сега цареше тишина. Половината покрив се беше срутил. Конете стояха отзад. Ласитър се метна на седлото, черното момиче се сгуши в скута му и конят се понесе в буен галоп. Синтия здраво се държеше за раменете му и непрекъснато поглеждаше страхливо назад.
Ласитър водеше със себе си и другите три коня, вързани с дълго въже. Скоро излязоха на открито. Последните светлини на града се скриха и настъпи пълен мрак. Силни ридания разтърсваха тялото на Синтия. Облекчение и радост от свободата, ужас при спомена за претърпените унижения, страх пред неизвестното бъдеще — всичко се смесваше в едно. Ласитър не говореше, само я притискаше силно до себе си, за да разбере тя, че вече е на сигурно място.
Той насочи коня си към една горичка. Навлезе доста навътре и избра удобно място за лагеруване. Слезе с момичето на ръце, увиснало безсилно на врата му. Ризата му беше мокра от сълзите й.
— Знаех си, че ще дойдеш, Ласитър! — изплака щастливо тя. — Знаех го през цялото време.
Той я притисна до себе си и почна нежно да я милва. Колко приятно беше да усети до себе си топлината на гъвкавото й тяло! Слава богу, че беше успял да я отърве от ония негодници!
— Вече никога не ме оставяй сама в хотела — говореше между целувките тя. — Никога, чуваш ли!
— Не се страхувай, момичето ми. Лошото мина. Онзи, лудият, ще си получи заслуженото. Можеш да бъдеш сигурна в това.
Тя потърси погледа му в тъмнината.
— Да, скъпи, той наистина е луд. Забелязах го още първия път, когато се срещнахме. Но е много опасен…
— Лудите винаги са опасни — отговори спокойно Ласитър. — Но ти трябва да го забравиш. За теб всичко това е минало.
Тя се надигна на пръсти и жадно го зацелува. Впи устни в неговите и мъничкият й език събуди страстта му. Когато разкопча роклята й, Си потрепера от удоволствие и забрави всички мъки и страхове. Отпусна се на тревата и привлече мускулестия мъж върху себе си. Плътно прегърнати, двамата се претърколиха по-далеч от конете. Взаимно се разсъблякоха и скоро напълно забравиха всичко наоколо, погълнати от удоволствията на любовната игра.
Синтия винаги предпочиташе да е отгоре. Тя разтвори дългите си стройни крака, обгърна с две ръце врата му и зарови лице в неговото. Движеше се неуморно напред-назад и стенеше от възбуда и напрежение. Заоблените й бедра описваха дъги във въздуха. Отначало Ласитър беше уловил малките й твърди гърди, но скоро впи пръсти в задника й, за да я накара да се движи още по-бързо. Всичко завърши със силен вик на удоволствие, след който Синтия изтощена се строполи върху гърдите му.
Горещият й дъх галеше лицето му. Тя дишаше тежко и тялото й гореше.
Ласитър обаче трябваше да се погрижи за конете. Те все още стояха оседлани наблизо и търпеливо и без да се оплакват, чакаха да дойде и техния ред.
Големият мъж предпазливо положи изтощеното черно момиче на тревата и стана. Разпрегна конете, даде им да се напият и после им окачи торбите със зоб.
Синтия също не беше стояла бездейна. Беше подготвила удобна постеля от дрехи и одеяла.