Джон де Салдо ядно изруга. Мъжете вече бяха обкръжили лагера. Рик се появи иззад коня на скитника. Джон де Салдо сърдито му махна с ръка, но старецът не се обърна. Мъжът край огъня се стресна и скочи на крака.
— Татко! — изпищя внезапно Алис, втурна се към него, спъна се и буквално влетя в разтворените му обятия.
— Татко, татенце! — плачеше тя.
Всички бързо разбраха заблудата си. Мъжът край огъня беше Джилдън Бекман, собственикът на ранчото, господарят на каубоите, зетят на Джон де Салдо.
Джон де Салдо метна пушката на рамото си и бавно закрачи към него.
— Хелоу, Джон! — поздрави го Бекман, който все още притискаше дъщеря си в прегръдката си.
— Къде са Пол и Хърд?
— Загинаха!
Алис изпищя от уплаха.
— Ласитър ли ги уби? — продължи да разпитва Джон де Салдо.
— Бяхме го хванали — започна да разказва с пресекващ глас Джилдън Бекман. — Обеща да ни покаже натоварените със злато мулета и ни отведе край Хат Крийк.
Лицето му болезнено се сви при мисълта за по-младия си брат, когото беше оставил на това място.
— Оставих Хърд да пази оня мръсник… Но той го нападна изотзад и ние двамата не можахме да му помогнем — Бекман отчаяно разтърси глава.
— Но как Хърд се е оставил да го измамят така? Трябваше да обезоръжите това куче и да го вържете!
Джилдън Бекман засрамено наведе очи.
— Сега златото щеше да бъде наше! — изкрещя Джон де Салдо. Приятно му беше да види в подобно положение зет си, който години наред го беше унижавал в очите на собствената му сестра.
— Разоръжихме го, но не го вързахме — проговори тихо Джилдън Бекман. Алис нежно милваше отслабналото му лице. — Аз бях тежко ранен. Няколко дни лежах при доктора в Ардмър. Когато се разплатих с него, парите едва ми стигнаха да си купя кон и пушка.
— Ласитър ви взе конете, така ли?
— Той погреба Пол и Хърд, превърза ме и ме отведе при лекаря в Ардмър. Оттогава не съм видял нито него, нито конете.
Джон де Салдо сбърчи чело.
— Той е тръгнал на път с три коня, натоварени със злато. Ние го следваме по петите. Това сигурно са вашите коне. Преди това с кола ли беше?
— Не! — поклати глава Бекман. — Когато го срещнахме, беше сам. Но твърдеше, че има мулета.
— Няма значение! Показали сте се като глупаци, и ти, и брат ти! — изръмжа злобно Джон де Салдо.
Джилдън Бекман дори не вдигна очи.
— Вече не ми трябва злато, Джон. Тръгнах към Сидни, защото искам да си отмъстя. Ласитър коварно уби брат ми. Как ще се оправям в ранчото без него?
— Изглеждаш много зле — промълви Джон де Салдо. Не му се вярваше, че Бекман току-така ще се откаже от дълго чаканото богатство. Говореше така, защото беше извън играта. Навярно смяташе, че като убие Ласитър, ще може да предяви искания за участие в делбата.
Джон де Салдо си въобразяваше, че е съвсем близо да целта. Вече не му трябваха нови хора. Искаше окончателно да отстрани зет си, този проклет самохвалко и всезнайко. Сидни не беше далеч, а дотук той беше стигнал съвсем сам. Оттук нататък не искаше никой да му се меси.
— Загубих много кръв — каза тихо зет му. Алис нежно го притисна до себе си.
Джон де Салдо я изгледа и в ума му за кой ли път изникна представата за негърката, любовницата на Ласитър. Е, да, беше черна като катран, но беше също така расова кобила с изключителни умения в любовта. Трябваше непременно да я опита! Като й се насити, ще й даде малко пари и ще я пусне да си върви. Тя ще бъде доволна, а той — още повече…
— Ласитър е някъде наблизо — обясни студено де Салдо. — Снощи видяхме твоя огън и сметнахме, че е неговият. Затова сега трябва да побързаме, иначе ще вземе голяма преднина.
— Добре, и аз ще дойда — отговори решително Джилдън Бекман, бутна Алис настрани и поиска да се изправи.
— Не бързай толкова — подхвърли Джон де Салдо.
Ранчерото учудено вдигна очи.
— Тъкмо си мислех, че ще е най-добре да хванем Ласитър в клещи — продължи Джон де Салдо. — Ти ще отидеш с Бъстър и Гай в Сидни и ще заемете позиция някъде около гарата. Аз тръгвам по следите с Рик и Ед и ще докараме кучия син право пред дулата на пушките ви.
Джилдън Бекман поклати замислено глава.
— Добра идея! — каза най-после той и широко се ухили.