Това трая само няколко секунди. Шумът бързо заглъхна в далечината. На миля по-нататък локомотивът пронизително изсвири. В тази безбрежна и безлюдна равнина свирката прозвуча като вой на гладен койот.
Гарата беше чак на другия край на града.
— Най-добре е да отидем при доктора, сър! — настоя Ед. — И аз имам нужда от помощ…
— Аз няма скоро да хвърля топа — процеди през зъби Джон де Салдо. — Първо ще пратя по дяволите онова копеле!
Ласитър не му излизаше от ума.
Когато наближиха гарата, изпод сянката на водната кула се появиха човешки фигури. Бащата и дъщерята Бекман с Бъстър и Тай! Превръзката на главата на Бъстър още се белееше, макар че вече беше порядъчно замърсена. Тай и ранчерото бяха съблекли ризите си. Денят беше непоносимо горещ. Алис носеше памучна блузка с тънки презрамки. Тя първа позна ездачите и замаха с пушката. После понечи да се спусне насреща им, но баща й я спря.
— Джон! — изпищя уплашено момичето, като забеляза побледнялото лице и кървавите петна по ризата на любимия си.
Джон де Салдо вдигна ръка за поздрав и измъчено се усмихна. После се загледа в зетя си и в очите му проблясна омраза.
— Значи тук сте заели позиция — каза той.
— Къде остана Рик? — попита сърдито ранчерото.
— Ласитър! — отговори кратко Ед.
— Не е трудно да се разбере. Друго?
— Той идва след нас — отговори де Салдо. — Иска индианката. Казах му, че е при теб.
— А златото? У него ли е златото? — извика прегракнало Бекман.
— Ти видя ли го преди?
— Дори и мулетата не забелязах…
— Аз също не видях нищо! — Бекман сведе очи.
— Беше ли близо до него?
— Видях негърката и конете в една падина. Конете бяха без седла. Имаше само едно седло — неговото!
— Нищо друго? Поне един чувал?
Джон де Салдо поклати глава.
— Но това не доказва нищо!
— Тази надежда ме крепеше досега — отговори мрачно де Салдо.
— От вашата посока ли ще дойде той?
— Така смятам!
Бекман потърка челото си и се огледа.
— Как да се организираме? — попита Джон де Салдо.
— Слез най-после от коня и се скрий на сянка! — намеси се загрижено Алис.
Джон де Салдо не й обърна внимание.
— Ще се скрием — отговори Джилдън Бекман и посочи водната кула, купчината дърва за горене и малкия навес за локомотиви от другата страна на релсите. — Като дойде, ще го обкръжим от всички страни и направо ще стреляме! Бам-бам и готово! Без дълга престрелка! И още нещо, Джон: искам половината от златото! Дължа го на мъртвия си брат.
Джон де Салдо изкриви лице в гримаса.
— Първо да убием мечката, после да делим кожата й.
— Все пак държах да те уведомя за претенциите си. И без това аз поемам водачеството. Както виждам, ти не си годен за нищо…
Джон де Салдо се приведе напред, подпря се с две ръце на седлото и с мъка слезе от коня. Движенията му бяха бавни и тромави. Само Алис се притече да му помогне. Ранчерото и каубоите му не се помръднаха от местата си и се загледаха настрани.
Но вместо да отиде на сянка, той измъкна уинчестъра от калъфа и откачи палтото си от седлото. Всички се потяха в адската горещина, но Джон трепереше от студ. Алис наметна палтото на раменете му.
— Ед, скрий конете! — заповяда той.
— Ти не бива да стоиш тук — повтори загрижено Алис, докато Ед отвеждаше конете зад водната кула. — Трябва да си легнеш, Джон! Ще ида да повикам лекар.
— По-тихо! Сега имаме друга работа — отговори раздразнено той и тръгна напред. Всички очакваха да се строполи на земята, но нищо подобно не се случи. С широки крачки той достигна водната кула и седна върху една греда от дървената конструкция. Алис зае място до него. От другата страна се приближи Ед, който беше вързал конете и сега прекрачи през гредите.
— Не е справедливо Бекман да вземе половината злато — прошепна той на ухото на Джон де Салдо. Дори Алис не чу думите му.
— Ние ще напуснем бойното поле последни, Ед — натърти Джон де Салдо.
Ед се усмихна доволно, отстъпи крачка назад и зае позиция за стрелба.
Гай и Бъстър минаха през линията и се скриха от другата страна под навеса за локомотиви. Ранчерото закрачи към водната кула и спря пред гредата.
— Ласитър каза ли поне колко злато носи?
Джон де Салдо поклати глава.
— Какво ще му кажем, когато попита за индианката?
Джон де Салдо посочи навеса.
— Ще кажем, че е затворена там. Преди да я пуснем, да ни даде златото. Иначе е свършено с нея!
— Съгласен съм с теб. Но индианката я няма!
Джон де Салдо дрезгаво се изсмя.
— Няма да го узнае, защото ще му забия един куршум в главата!