Слънцето отдавна беше залязло и мракът бързо се спускаше над клисурата. Навсякъде цареше тишина.
Ласитър се погрижи за коня си и се отпусна до Синтия. Двамата вечеряха със студено месо и хляб и изпиха по чаша вино. Не биваше да палят огън, макар че пощенският път не беше далеч и се охраняваше от кавалерия. Но Ласитър трябваше да се пази от червенокожите, които на всяка цена искаха да освободят своята скоу.
Спалният чувал беше доста тесен, но грамадният мъж и тъничката африканка нямаха нужда от много място. Двамата прекараха нощта прегърнати. Любовната игра ги опияняваше. Сякаш двете им тела се сливаха в едно. Ласитър отново и отново се възбуждаше, усещайки ответната страст на Синтия. Помежду им сякаш бушуваше буря, пораждаща удоволствието, което ги заливаше на огромни талази. Двамата се мятаха в тясната скална ниша. Отдавна беше минало полунощ, когато те заспаха изтощени. Телата им лепнеха от пот. Чернокожото момиче, дало всичко от себе си, въздъхна дълбоко и се отпусна в прегръдките на Ласитър. Той се вслуша в равномерното й дишане и след секунда заспа.
2.
Като че ли най-сладостно от всичко беше събуждането на следващата сутрин. Синтия покриваше с целувки лицето на Ласитър и черните й очи блестяха от възбуда. Тя възседна големия мъж и почна бавно да се движи върху него. Той обхвана с две ръце стегнатия й ханш, за да усмири надигащата се в него буря. В това момиче гореше пламъкът на ада! От него нямаше спасение. Затова Ласитър се опитваше, доколкото може, да направлява буйните й пориви, като я притискаше силно до себе си. Синтия стенеше, мяташе се върху него, целуваше го и го хапеше. Най-после буйната негърка се укроти. Затвори очи и дишайки тежко, се отпусна върху едрото му тяло.
Ласитър я остави да си почине. Но слънцето изгряваше и беше време за тръгване. Затова след няколко минути нежно закопча роклята й, въпреки че много му се искаше да я изхлузи през главата й. Синтия естествено усети желанието му, надигна се на пръсти и страстно го целуна по устата.
— Вземи ме в скута си! Можем да го направим и на седлото, ако много ти се прииска…
Ласитър с удоволствие би изпълнил молбата й, но трябваше да бъде разумен. Мястото, в което се намираха, беше извънредно опасно. Трябваше постоянно да бъде нащрек. Не биваше лекомислено да излага на опасност и своя, и нейния живот.
Затова Синтия отново се настани зад гърба му. Ласитър пришпори кафявия си жребец и потегли по следите на бандитите. Уинчестърът в ръката му беше готов за стрелба, а очите му се взираха на всички страни.
Бандата на Медисън не беше останала край потока. Мъжете бяха продължили пътя си, а индианските воини се движеха плътно по петите им. Ласитър спря за малко до ручея и напои коня си, а после тръгна след тях.
След два часа неочаквано се натъкна на лагера на бандитите. Спря коня, ужасен от гледката, която се разкри пред очите му. Синтия остро изпищя.
— Не гледай! — извика дрезгаво Ласитър.
Седемте бандита висяха с главите надолу по клоните на огромна цикория, под сянката на която бяха устроили лагера си. Отмъщението на червенокожите воини беше кърваво и страшно.
Но дали наистина беше така? Накъде се бяха запътили червенокожите с тяхната скоу? Нали трябваше да се върнат обратно в родните си места?…
Страшно подозрение се появи в главата на Ласитър.
Когато индианците са нападнали бандата, тяхната съплеменница вече не е била там. Само поради тази причина червенокожите воини са се осмелили да влязат в открит бой с бандитите, да ги победят и избесят по клоните на дървото. За подобно нещо нямаше пощада.
Девойката обаче беше в ръцете на Джон де Салдо! Ласитър беше сигурен в това. Увери се окончателно, когато разгледа следите на индианците, които след ужасното си дело се бяха разпръснали във всички посоки. Не след дълго той разбра, че са тръгнали по следите на един-единствен ездач.
Нищо чудно всички Медисънови да са били мъртви, когато индианците са нахлули в лагера им. Защото иначе Джон де Салдо не би могъл да им отмъкне плячката. Първо е трябвало да се пребори с цялата банда! А Медисънови не бяха някакви новаци. Явно този тип е дяволски смел и хитър. Това беше единственото обяснение според Ласитър.
След още два часа езда той установи, че индианците са изгубили следата. Затова се бяха разделили на няколко групи и бяха тръгнали да търсят във всички посоки. Ласитър изпита уважение към този кучи син: все пак той беше успял да заблуди две дузини опитни индиански следотърсачи!