— Аз няма да ги изнудвам, а ще отведа жената обратно при тях. Не искам червенокожите да нападат повече белите!
— Добре — отговори сериозно Синтия. — Трябва да освободим индианката. Онзи алчен негодник ме нарече евтина проститутка. Но аз не съм такава, нали, Ласитър? Да не би да вземам пари от теб?
— Успокой се — прекъсна я нежно той. Чернокожото момиче беше развълнувано. — Той не искаше да каже това…
— Нима го защитаваш? — възмути се тя.
— Сега си имам други грижи — отговори Ласитър и почна да сваля седлото от мъртвия си жребец. Натовари целия багаж на гърба си и тръгна напред. Синтия го хвана за ръката.
Джон де Салдо беше потеглил на север. Ласитър многозначително се усмихна. Май имаше право с предположенията си за Сънданс…
Той също се насочи на север. Сънданс беше най-близкото населено място. Дано срещне по пътя си някое ранчо или ферма. Двамата със Синтия преминаваха през гъсти гори, широки поля и множество обрасли с храсталаци хълмове. Ласитър непрекъснато беше нащрек. Използуваше прикритието на всяко дърво и храст и избягваше откритите места. Всички червенокожи воини бяха на коне. Никой бял мъж не би могъл да им избяга, затова Ласитър особено внимаваше да не оставя следи. Следите на Джон де Салдо изчезнаха още след две мили. Той много по-добре от Медисънови умееше да заличава дирите си. Затова Ласитър реши, че няма смисъл да губи време. Най-важното сега беше да си намери кон.
Слънцето отдавна беше преминало зенита си, когато той забеляза индианските воини. Те явно бяха открили следата му и сега се носеха в галоп право към тях. Макар че светкавично се скри с момичето си в храсталака, Ласитър не си правеше илюзии. Индианците скоро щяха да бъдат тук. Те подканяха конете си с диви викове и удари с камшик.
Ласитър можеше с един изстрел да свали тримата ездачи от конете им, но това не беше достатъчно. Най-важното беше да хване един от тия полудиви мустанги с буйни гриви! Иначе нямаше смисъл да си губи времето да се разправя с ездачите им. Но дори миризмата на белия човек до такава степен ужасяваше мустангите, че те побягваха като бесни, щом я усетеха. Ласитър често беше виждал подобно нещо. Той стисна в ръка двуцевката си, но скоро я пусна и посегна към уинчестъра. В този миг обаче воините спряха, скочиха от седлата и се прикриха зад дърветата.
Какво ли замисляха? Ласитър очакваше, че индианците ще препуснат в галоп към храстите, за да изгонят оттам него и Синтия. Вместо това те пуснаха мустангите да пасат под носа му, вързани само с едно дълго въже. Вятърът беше изключително благоприятен. Ласитър усещаше острата миризма на полудивите коне, които обаче не можеха да го подушат. Затова бързо се изправи, решен да се добере до някое от тези полудиви животни. Но само след секунда легна обратно в скривалището си.
Та нали точно това целяха тия коварни чакали! Всеки каубой, изгубил коня си в тази пустиня, се стремеше колкото се може по-бързо да си набави нов. Щеше да се устреми към конете им, а те хладнокръвно щяха да му видят сметката…
— Крий се тук и не мърдай! — заповяда шепнешком той, но Синтия ужасено се вкопчи в ръката му.
— За бога, Ласитър, не ме оставяй сама!
— Успокой се! Няма нищо страшно. Ако аз не хвана индианците, свършено е с нас.
Очите й се разшириха от страх. Той тикна в ръцете й двуцевката.
— Дръж това! Чакай ги да се приближат и тогава натискай спусъка — и й показа какво да прави. — Първо единия, после и другия. Имаш два патрона.
Синтия гледаше оръжието в ръцете си, без да реагира.
— Това е само за всеки случай! — окуражи я Ласитър и леко погали къдравата й глава. — Аз ще бъда наблизо.
Тя смело кимна и се опита да се усмихне, но лицето й се разкриви в жалка гримаса.
Ласитър се обърна и запълзя настрани. Измъкна се от трънливия храсталак, претърколи се в едно дере, изправи се и затича приведен към конете.
В този миг видя единия индианец. Той лежеше по корем с опънат лък в ръка и напрегнато гледаше към конете.
Този кучи син явно имаше очи и на гърба си! Ласитър беше сигурен, че не е предизвикал и най-малък шум, но въпреки това индианецът стреснато се извърна и моментално се претърколи настрани, за да избегне приклада на пушката му, като при това пусна стрелата си право към врата му.
Тъй като държеше уинчестъра си с приклада напред, Ласитър посегна към револвера. Движението му беше невероятно бързо и ловко. Тежкият 45-калибров револвер изтрещя и от дулото му излезе пламък. Едновременно с изстрела той се отпусна на лявата си ръка. Куршумът повали индианеца по гръб, а изстреляната от него стрела изсвистя само на сантиметър от врата на американеца.