Просто се чудех какво е станало с него.
— Нищо. Още си живее в къщата.
— С прислугата ли?
— Да.
— Сигурно се чувства самотен.
Тя промълви презрително:
— Не е самотен.
Алек се поколеба дали да я попита защо, но Регън го изпревари:
— Живее там с новата си жена.
Разбрал причината за странното й поведение, той въздъхна:
— Не е скърбил дълго.
Сякаш улучи оголен нерв. Регън отново се напрегна.
— Не, всъщност изобщо не скърби. Не беше верен на майка ми за краткия период, през който бяха женени. Спеше със Синди още преди мама да се разболее.
— И се е оженил за Синди?
— Да. Три дни след погребението.
„Коравосърдечен тип!“ — помисли си Алек.
— Предполагам, че не ти е приятно да говориш на тази тема.
— Късно се досети, не мислиш ли? Защо толкова се интересуваш от семейството ми?
— Не се интересувам.
А тогава защо са всички тези въпроси? Той замълча за миг, преди да отвърне:
— Интересувам се от теб.
Каза го по странен начин — с нежна искрица в очите си. Тя не можа да разгадае думите му. Флиртуваше ли с нея? Не, разбира се, че не… Защо да го прави, когато би могъл да има всяка жена, която пожелае? И вероятно ги имаше. А тя бе такава тесногръда, скована, особено в сравнение с приятелките си. Регън смяташе, че всичко у нея е съвсем обикновено, отегчително…
Обаче имаше пари, както изтъкваха Спенсър и Уокър всеки път, когато им се удадеше тази възможност. Беше сигурна, че парите са причината мъжете да й обръщат внимание. На различните балове и сбирки, които посещаваше, мъжете се трупаха около нея като пчели на мед. Спенсър ги наричаше паразити. Алек обаче не изглеждаше никак впечатлен от парите й. Той просто беше добър детектив, вероятно затова й задаваше толкова лични въпроси.
— Възложили са ти да ме пазиш. И затова ли се интересуваш толкова от мен.
— И затова — отвърна кратко той и се отправи към дивана.
Тя се обърна към компютъра и се престори на заета. Но продължи да го наблюдава крадешком. Алек разхвърли няколко възглавници и се настани на дивана с шумна въздишка:
— Колко е удобен! — После се обърна към Регън: — Колко време беше женен вторият ти баща за майка ти?
— Достатъчно дълго, за да смята, че има право на половината от имуществото й — отвърна тя, без да вдигне глава от компютъра.
— Стигнало ли се е до съд?
— Знам, че се е консултирал с няколко адвокати. Надява се някой от тях да измисли как да се оспори предбрачният договор. Вече сигурно е научил, че майка ми не притежаваше лично почти нищо, дори и къщата, в която живееше.
— Къщата, в която сега Емерсън живее със Синди?
— Да.
— А кой я притежава? Навярно Ейдън или ти и братята ти?
— Ние четиримата.
Той се наведе напред.
— Обаче ти си се изнесла от там?
— Точно така.
Тя се взря съсредоточено в екрана с надеждата Алек да изостави тази тема. Нямаше такъв късмет.
— И как стана така? — продължи да я разпитва упорито той.
— Тя се засмя.
— Ти просто не се отказваш! Нищо чудно, че си добър детектив.
— Откъде знаеш, че съм добър?
— Предполагам.
— Не съм добър — възрази той. — Аз съм велик детектив.
Тя отново избухна в смях:
— Защо нямам твоята самоувереност!
— Още не си отговорила на въпроса ми — напомни й Алек. Той свали мокасините си, вдигна крака на една табуретка и скръсти ръце на гърдите си.
— Как е станало така, че съм се изнесла от къщата ли? Обещах на майка ми, че ще позволя на Емерсън да остане у дома една година. Тя се надяваше, че през това време той ще успее да си стъпи на краката.
— Искаш да кажеш — да си намери работа.
— Да. Тя изобщо не подозираше, че я мами, поне така си мисля. И със сигурност не е очаквала да се ожени повторно толкова бързо.
— И Ейдън се е съгласил с този вариант?
— Разбира се, това бе желанието на майка ни. Защо да не се съгласи?
— Струва ми се, че той обича да командва, всичко да е под контрола му.
— Вярно, че е най-амбициозният в семейството. Със сигурност е и най-целеустремен. — Тя се намръщи и добави: — Но ти си прав, наистина обича да командва. Просто бих искала… да разбера защо смята, че може да командва и моя живот.
— Това е лесно за разбиране.
— Така ли? И защо?
— Защото му позволяваш.
ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Регън беше разчистила бюрото си. Всички документи бяха подписани, изпратени по пощата или заведени в архива; всички имейли бяха прочетени или изтрити; на всички телефонни обаждания беше отговорено.
Тя беше преценила погрешно, че ще й трябват няколко дни, за да свърши всичко. И сега никак не бе щастлива, че е приключила толкова бързо. Искаше й се да потъне в работа, да бъде ангажирана. Когато беше свободна, започваше да се тревожи. Винаги ставаше така.