— Въпрос на удобство — слизаш когато ти се прииска по стълбата с купичка органи за стария лакомник и…
— Не, Дойл — нетърпеливо го прекъсна Спаркс, — ние двамата нямаме различие относно причината, поради която статуята е точно тук, аз се опитвам да си представя как физически е била преместена до това място.
Зад поредния завой се мярна светлинка. Спаркс спря и тихо изсвири. След няколко секунди се чу ответно изсвирване.
— Лари — ненужно каза Дойл.
— По-живо, Дойл. Все още ни преследват.
Изтичаха стотина метра напред и видяха, че тунелът свършва пред огромна врата. Лари работеше на светлината на свещта върху катинара, с който бе заключена.
— Съжалявам за неудобствата, шефе — проговори Лари, усетил, че са го наближили.
— Добре ли си? — загрижено попита Дойл.
— Никога не съм се чувствал по-добре. Е, паднах малко по-отвисоко, отколкото бих предпочел, ударих се в дъното и останах без дъх. Ама после си го поех, дойдох на себе си, видях онзи кучеглав мръсник и реших, че е по-добре да не вдигам излишен шум.
— Капакът горе се затвори — осведоми го Спаркс, докато оглеждаше внушителния портал.
— Досетих се вече, че цялата работа е нагласена — каза Лари и постави върха на центъра върху катинара. — Понеже влязохме доста лесно.
— Защо не ни каза съмненията си? — поинтересува се Дойл.
— Не ми влиза в работата.
Спаркс удари по масивната желязна врата. Чу се кънтящо ехо.
— Я чуйте… Не ми звучи като край на галерията, а?
— За да разберем, трябва да се справим с този ръждясал катинар — въздъхна Лари. — Нещо се опъва…
— Лари — не спираше въпросите си Дойл, — случайно да си се разходил в другата част на тунела, преди да стигнеш дотук?
— Не, сър… хайде, дявол те взел!…
— Питам, защото чухме нещо като стъпки от онази посока.
— Не знам нищо за това… ах, как ще те!… — Лари заблъска с все сила по упорития катинар.
— Задръж за малко, Лари! — нареди Спаркс.
Лари спря. Ехото от последния му удар заглъхна и в спусналата се тишина чуха същите провлачени стъпки, приближаващи от юг. Само че сега бяха малко по-нестройни, като че ли бяха смес от три, четири, а може и пет чифта крака и не беше ясно дали наистина са повече от един, или това е само странна игра на акустиката в този тунел.
— Продължавай, Лари — каза Спаркс и се премести малко по-близо до завоя.
— Мога ли да ти помогна с нещо, Лари? — предложи услугите си Дойл.
— Не виждаш ли, че работата е за един човек? — прояви за пръв път раздразнителност Лари.
Спаркс вдигна по-високо факлата, за да огледа стените. Видя в скритата до момента ниша втора факла, взе я, запали я и я подаде на Дойл.
— Мислиш ли, че са сивите качулки? — тихо го попита Дойл.
— О, те се движат доста по-чевръсто от това, което чуваме в момента, не си ли съгласен?
— Да.
— От друга страна, ако някой нарочно е затворил капака с намерението да ни заклещи тук, логично е да се предположи, че е преценил, че нещо ще се опита с всички средства да ни попречи да се измъкнем.
Стъпките се бяха приближили застрашително, така че се чуваше шляпането им във водата. Но по-лошото бе, че като че ли ритъмът им се бе ускорил.
— Вече са повече от един — отбеляза с увереност Дойл.
— На мен ми звучат като десетима.
Дойл и Спаркс се отдръпнаха от завоя.
— Не е лошо да побързаш, Лари — за пръв път настоя Спаркс. — Иначе може да стане много късно.
— Стана! — възкликна Лари, измъкна катинара от халките и се обърна към тях: — Имам нужда от помощта ви, джентълмени.
Тримата се вкопчиха в едното крило на вратата и задърпаха с всички сили. Ръждясалите панти протестиращо изскърцаха, но неохотно поддадоха. Дойл си позволи да се озърне и видя смътните очертания на колона високи черни фигури — изплуваха от тъмнината на петнайсетина метра зад тях.
— Хайде, дявол да го вземе! Хайде! — изпъшка Спаркс.
Вратата се отвори само няколко пръста. Спаркс и Дойл пуснаха факлите и задърпаха с всички сили, но при всеки напън вратата отстъпваше съвсем по малко. Лари успя да се вмъкне през тесния процеп и забута срещу тях. Пантите извиха като ранен бивол и вратата поддаде с още един пръст. Дойл пак се осмели да погледне зад гърба си. Високите силуети се бяха подредили в редица — ъгловати, непохватно движещи се, размити от полумрака човешки фигури, които с клатушкане напредваха към тях. Бяха доста повече от десет. Очевидно бе, че виждат трите си жертви, защото от глутницата се разнесе едновременно издаден звук — отвратителен, напомнящ задъхано изръмжаване с къркореща в гърлото кръв. Тримата ожесточено се нахвърлиха върху вратата и тя отстъпи с още два-три пръста.