— Добре ли си, докторе? — спокойно попита Спаркс.
— Хм… Не мога да кажа, че не съм загрижен за някои неща…
— Сигурно.
— Струва ми се и аз като другите имам право да замълча, потънал в мисли.
— Не бих могъл да те упрекна.
— Не знам дали ме разбираш правилно… но точно аз съм онзи, чийто живот бе разбит безвъзвратно…
В този миг зад вратата на отделението, покрай което минаваха, се разнесе вик — протяжен, тънък и изпълнен с агония. Гласът несъмнено беше детски. Дойл се обърна и погледна вътре.
Леглата бяха избутани на една страна, а на освободеното място беше монтирана механична въртележка с дървени кончета, по които бяха насядали дечица в болнични пижамки. Трима набити акробати, облечени в алени руски рубашки, тъкмо разваляха гимнастическата пирамида, скачайки от раменете си. Препъващ се клоун с яркочервен нос се надигаше от клавесина, на който бе свирил, и отиваше към групата медицински сестри, опитващи се да успокоят детето, чийто вик бе смразил всички присъстващи в стаята. Това беше малко момче, облечено в ярка сатенена блузка на Арлекин, в която преобладаваха виолетовият и синият цвят. Беше на десетина годинки. Главата му беше бледа и плешива, досущ като кокоше яйце, кожата на тила му бе странно набръчкана.
Видението на Спайви! Мъже в червено, коне, момче в яркосиньо — по гърба на Дойл мина ледена вълна, кожата му настръхна. Спаркс нахлу покрай него в стаята и Дойл със закъснение също се втурна към детето.
— Че… по…! — каза детето, или поне на Дойл му се стори така. Очите му се подбелиха, то заудря телцето си с ръце и се разтърси в спазматичен пристъп.
— Какво се е случило? — попита Дойл старшата сестра.
— Организирахме представление за децата… — започна тя, опитвайки се заедно с останалите да хване и притисне размахващите се ръце на детето. — То дойде с тях, изглежда, е един от артистите.
Клоунът с напудреното лице се приближи.
— Какво му е? — попита той по-скоро раздразнено, отколкото загрижено.
— Чепо! Чер… пол…! — изкрещя момчето.
— Наистина, какво му е? — попита един мъж с подчертан акцент от Средна Англия.
Дойл усети в дъха му миризма на ром и мента.
— Отдръпнете се, ако обичате — нареди му сестрата.
И докато останалите сестри се опитваха да усмирят детето, Дойл премери пулса му и надникна в очите му: сърцето му бясно се блъскаше, зениците му бяха разширени. В ъгълчетата на устните му имаше пяна.
— Черния Повелител! Черния Повелител! — Изведнъж думите му станаха разбираеми.
— За какво говори? — натисна се в тях клоунът.
— Как се казва момчето? — попита Дойл.
— Джоуи…
— Син ли ти е?
— Не, чиракува при мен — аз съм Големия Роджър, а той е Малкия Роджър.
Под дебелия слой пудра се виждаше, че лицето на клоуна е мазно и осеяно с дълбоки белези от шарка. Едва сега ставаше ясно, че широката изкуствена червена усмивка, изрисувана през устата му, само подчертава насмешливото озъбване, което, изглежда, беше нормалното изражение на този човек.
— Изпадал ли е и друг път в подобни пристъпи? — запита Дойл.
— Не, никога… ох! — изненадващо извика мъжът.
Спаркс бе забил менгемето на яките си пръсти във врата му.
— По-добре ще е да отговориш честно на въпросите на доктора — предупреди той.
— Веднъж! Преди месец, месец и половина. Бяхме в Батърси, изнасяхме матине пред гарата, и точно по средата започна да се мята като сега тук…
— Черния Повелител! Черния Повелител! — викаше момчето.
— Дръжте го здраво! — нареди Дойл на сестрите.
След отчаян вик момчето успя да изтръгне ръцете си от техния захват и започна диво да се дере по лицето — пръстите му се забиваха в кожата и направо я късаха заедно с плътта от костта. Изплашените деца, които се притискаха едно в друго край него, се разпищяха и побягнаха. В отделението се възцари истерична паника.
— Спрете го!
Под набръчканата кожа на детето имаше коса… всъщност имаше цяла нова глава с пясъчноруса коса. Овладявайки шока си, Дойл със закъснение осъзна, че момчето бе носило плешива перука, за да прилича на своя по-възрастен партньор. Възползвайки се от това, че изумените сестри вкупом бяха отскочили, Спаркс пристъпи напред, здраво хвана момчето и го отнесе настрани от тълпата, зад параваните, където бяха избутани леглата.