— Е, най-сетне можем да поговорим — каза мъжът.
— Да. Започвайте.
— Откъде?
— Например откъде знаете името ми.
— Дойл, нали?
— А вие сте…
— Сакър. Армънд Сакър. За мен е удоволствие да се запозная с вас.
— Мистър Сакър, длъжен съм да ви заявя, че удоволствието е изцяло мое.
— Пийнете още.
— Наздраве — каза Дойл, отпи глътка и върна манерката.
Мъжът развърза връзките на пелерината си. Беше облечен в черно от главата до петите. Повдигна крачола на панталона си и разгледа кървавата следа от ухапването на кръвожадното момче.
— Гадно изглежда — обади се Дойл. — Дайте да видя.
— А, нищо ми няма. — Мъжът извади носна кърпичка и я напои с коняк. — Самото разкъсване на кожата не е повод за безпокойство, опасно е разкъсването на тъканите.
— Май знаете доста неща за лекарствата.
Сакър се усмихна и без да трепне, натисна кърпичката върху раната. Единствено краткото затваряне на очи беше някаква индикация за непоносимата болка. Когато обаче отново ги отвори, в тях нямаше и следа от нея.
— Така. Добре, Дойл, защо не ми разкажете как се озовахте в тази къща точно тази нощ?
Дойл разказа за писмото и решението му да се отзове.
— Ясно — проговори мълчалият по време на разказа Сакър. — Не че се налага да ви го казвам, но ситуацията, в която се намирате, е доста опасна.
— Така ли?
— Да, точно така.
— По-точно?
— М-м. Това е дълга история — каза мъжът повече като предупреждение, отколкото като отказ да се разпростира.
— Нямаме ли време за нея?
— Мисля, че поне за момента сме в безопасност — отвърна той и разтвори леко завесите, за да се увери в това.
— В такъв случай бих искал да задам някои въпроси.
— Честно казано, по-добре ще е да не го правите…
— Не, по-добре ще е да го направя — възрази Дойл, извади револвера и го постави върху коляното си.
Усмивката върху лицето на Сакър стана по-широка.
— Хубаво, давайте тогава.
— Кой сте вие?
— Професор. В Кеймбридж. Антични предмети.
— Бих ли могъл да видя нещо в потвърждение на това твърдение?
Сакър извади визитна картичка, на която пишеше същото. „Изглежда автентична — каза си Дойл. — Не че това доказва нещо.“
— Ще я задържа. — Той прибра картичката.
— За мен е чест.
— Тази карета ваша ли е, професор Сакър?
— Да.
— Къде отиваме?
— А вие къде бихте искали да отидем?
— На някое безопасно място.
— Това е трудно.
— Защото не знаете такова, или защото не искате да ми кажете?
— Единствено защото в този конкретен момент местата, които бихте сметнали за безопасни, не са чак толкова много на брой. Дойл и безопасност. За съжаление не бих казал, че между двете думи има много общо. — И той отново се усмихна.
— Намирате това за забавно?
— Точно обратното. Ситуацията, в която се намирате, очевидно е крайно сериозна.
— Моята ситуация?
— Моето виждане по въпроса е, че пред лицето на опасността човек не бива да се безпокои, а да предприеме някакво действие. Убеден съм, че именно така следва да се постъпва. Такъв е общият принцип: направи нещо.
— Това ли правим в момента, професоре?
— О, не, разбира се. — И Сакър пак се усмихна.
— Добре, аз свърших засега — каза мрачно Дойл. Опитваше се да се пребори с объркването си от факта, че в продължение на само час тази усмихваща се срещу него жива загадка бе спасила живота му точно два пъти.
— Още глътка? — попита го новият му познат и му подаде манерката, но Дойл поклати отрицателно глава. — Наистина ви го препоръчвам.
— Добре тогава. — И Дойл отпи поредна глътка.
— Ако не се лъжа, наскоро сте се опитали да публикувате художествено произведение, нали?
— Какво общо има този факт с тази нощ?
— Нали точно това се опитвам да ви разкажа.
— В такъв случай ще отговоря с „да“.
— Хмм. Тази игра с публикуването ми се струва доста трудна. Бих казал дори напълно обезкуражителна, но от друга страна, вие не ми приличате на човек, който лесно се обезкуражава. Настойчивост, това ли е отговорът. — Дойл прехапа устни и мълчаливо изчака Сакър да отпие на свой ред. — Неотдавна сте разпратили за публикуване ваш ръкопис, озаглавен… Да видим сега дали ще си спомня правилно… „Тъмното братство“?