Никълсън безпомощно поклати глава, за да покаже, че няма и най-малка представа.
— Разказвала ли ти е нещо за семейството си?
— Каза, че семейството й притежава… издателска къща.
— В Лондон ли? — не можа да се сдържи Дойл.
— Да, в Лондон — отговори Никълсън, готов да се отнесе сервилно към когото и да било.
— Къде в Лондон, Чарли? — пое отново разпита в ръцете си Спаркс.
— Ходил съм там само веднъж… Срещу големия музей…
— Ръсел стрийт?
Никълсън кимна. На вратата силно се почука.
— През прозореца! — извика Бари от коридора.
Някъде отдолу се разнесе звън на строшено стъкло.
Спаркс отиде до прозореца и дръпна тежката завеса. Дойл застана до него.
Едрият, облечен в черно мъж от странноприемницата и Кеймбридж пресичаше двора, насочвайки се към входната врата. Зад него и разпръснати встрани като ветрило вървяха половин дузина от сивите качулки.
— Този път са повече — хладнокръвно отбеляза Спаркс.
— Тя е, нали? — извика Никълсън, обхванат от ужас. — Тя е! Дошла е за мен!
— Чарлз, налага се да те напуснем. — В гласа на Спаркс се долавяше известно съчувствие. — Зареди револвера си, заключи вратата след нас, не отваряй на никого и… честита Нова година.
Спаркс му хвърли патроните и бързо се отправи към вратата. Двамата с Дойл се справиха с множеството резета и ключалки за секунди, после излязоха при Бари, който ги чакаше в коридора. Дойл хвърли зад гърба си един последен поглед и видя клекналия лорд Никълсън да събира разпръсналите се по пода патрони.
— Донесох и чантите — обясни Бари, докато тичаха по коридора. Отидох да се погрижа за конете и видях онзи да се носи стремглаво по входната алея.
— Всички изходи ли са блокирани? — попита Спаркс и изтегли тънкото острие на рапирата.
— Да. Загубихме каретата. Качулките са много.
— Успя ли да отвориш онази врата в килера за провизии?
— Остана ли ми време? — отговори с въпрос Бари, позволявайки си за пръв път да покаже емоция.
— Побързай, Бари, вратата няма да ги задържи дълго.
— Не трябваше ли да вземем и лорд Никълсън? — сети се Дойл.
— Той е направил достатъчно поразии.
— Но те ще го убият…
— Този човек отдавна вече не може да бъде спасен.
Спуснаха се на бегом по стълбите и на един дъх прекосиха огромния салон. Някой нанасяше тежки удари по вратата. По цялата широчина на фасадата прозорците се пукаха с трясък. Някаква ръка се промуши през един от отворите и потърси опипом ключалката. Бари тичаше напред и без колебание ги преведе през плетеница от стаи до кухнята и килера.
— Вижте тук!
Той смъкна чувала брашно от едната полица и едновременно с това отсрещната стена се вдигна и се скри в тавана. Зад нея се намираше тайнствената врата, за която им бе споменал.
— Много хитро — изкоментира Спаркс. — Бих искал да поздравя архитекта.
— Ключалката е по-добра, отколкото на банка — сухо допълни Бари, после разгъна комплект от инструменти и се захвана за работа.
Силен трясък от вътрешността на къщата им показа, че нападателите са преодолели загражденията.
— Помогни ми, Дойл — проговори Спаркс и забута една от масите към вратата. Натрупаха оскъдната мебелировка върху масата и зачакаха с готови оръжия Бари да отвори вратата.
— Каква е твоята диагноза за клетия Чарли? — попита Спаркс.
— Напредваща лудост. Може би сифилис в трета фаза.
— Покойник е от шията нагоре. Мозъкът му е надупчен като пчелна пита.
Дочуваха забързани, но приглушени стъпки по стълбището и пода на горния етаж. Рязкото „щрак“, което се разнесе в момента, когато Бари втъкна тънка кука в ключалката, прозвуча в тясното пространство на килера оглушително като топовен изстрел.
— Полека, Бари.
— Бих използвал и клечка за зъби, но се съмнявам в ефекта — раздразнено отвърна Бари.
— Благодаря ти, Бари. — Спокойната реплика на Спаркс ликвидира всякакъв опит за сарказъм.
— Би ми се искало той да си беше спомнил името на издателската къща — обади се Дойл.
— Ще я намерим много лесно. Ако стигнем до Лондон живи… Какво става, Бари?
— Ей сега.
— Дори ако се вземат предвид халюцинациите, породени от развитието на болестта му, изглежда, лейди Никълсън не е чак толкова невинна, колкото си мислехме досега — призна Дойл.