— Ти? — тихо попита Дойл.
Спаркс поклати глава.
— Сестра ми. Даже имала и име: Мадлейн Роуз. Китайският диктатор бил достатъчно мъдър да почувства, че когато врагът има преимущество, най-добре е да отстъпи и да изтегли войските си, за да може да атакува друг ден. Така че се усмихнал и не изразил никакъв протест пред това ужасно предизвикателство, но бил напълно наясно с опасността, която го грозяла. Прикрил отвращението си, че такова дребно и безпомощно създание може да упражни влияние, достатъчно да заплаши славното му царуване до момента. Как било възможно това изчадие така недвусмислено да хипнотизира жената, която поне досега го боготворяла безрезервно? Момчето напуснало спалнята, а картата на света в главата му била натрошена на парчета. Но то с нищо не дало дори и намек за чувствата си. Инстинктът му за оцеляване му казвал, че най-безопасната стратегия срещу безпрецедентното предизвикателство била да накара поданиците си да продължат да вярват, че нищо не се е променило — нито в кралството, нито в самия крал. Така, в надежда, че побърканото захласване на майка му по претендента ще отмине, както отминава треска, изтекла седмица, после втора, след това цял месец. Изучавал противника си безстрастно, задоволявайки любопитството си по отношение на слабостите му, и карал майка си да вярва, че той също намира отблъскващия лигав вързоп така възхитителен, както и тя. Дори понесъл колективното робско преклонение на поданиците си пред хипнотичното въздействие на малкото чудовище, макар да намирал за нетърпима склонността на тези тъпи жени да дърдорят безкрайно с него на тази тема! Оставял ги да си говорят, наблюдавал съперника да се радва на обичта им и не спирал да мисли за отмъщение. Постепенно спечелил доверието на майка си, окуражавал я да му говори за нещото и се надявал, че някак ще намери ключа за ужасната му власт над хората. Изучил дневния ред на демона: спане, събуждане, плач, ядене, изхождане — с това способностите му май се изчерпвали, — но мистерията на магнетичното му въздействие оставала неразгадана. С натрупване на това знание нараствала и неприязънта му, а с нея и решимостта да предприеме някакви действия — бързи, решителни и безмилостни… Не след дълго, в една топла лятна нощ, когато всички в къщата легнали да почиват, той се прокраднал в спалнята на майка си. Тя изглеждала дълбоко заспала. Чудовището лежало в люлката си по гръб, било будно, хилело се с беззъбата си усмивка, гукало, щастливо подритвало с ръчички и крачета и сякаш арогантно вярвало в собствената си неуязвимост пред хорската подлост, която китайският диктатор бил склонен да вижда зад всяко усмихващо се човешко лице. Лунен лъч осветил очите му, за миг погледите им се срещнали и той усетил как стоманената му решимост е на прага да се стопи… почувствал през тялото му да минава вълна на съжаление и срам от омразата му към това малко създание, приискало му се да го подържи в ръцете си и да позволи на щастието, което се излъчвало от него, да го обгърне с топлата си, благотворна и изцеляваща сфера на любов и прошка. Почувствал се неудържимо притеглен в орбитата на чудовището, където били попаднали толкова много хора преди него, и едва в последния миг успял да откъсне погледа си. Ужасил се, осъзнавайки как без малко сам не попаднал в клопката му. И за пръв път осъзнал напълно опасността, която представлявал малкият демон.
— Не… — изтръгна се от устните на Дойл.