— Искал е да се срещне насаме с теб — обади се Дойл.
— Това, разбира се, предположих и аз. Веднага след като се прибрахме у дома, аз се захванах с откровено досадните ми дотогава уроци по цигулка. Онова, което преди ми бе налагано, сега се превърна в най-любимото ми занимание. Неочакваната ми всеотдайност не предизвика никакви съмнения, а само бе окуражавана от родителите ми, които обичаха музиката. За моя изненада открих, че имам някаква дарба към този инструмент — природата направо се бе отнесла към мен с непонятно разточителство. Не след дълго можех да изтръгвам от струните мелодиите на цяла една тайна вселена и се чувствах, сякаш някой ми бе открил един непознат език, който намирах в много отношения за по-изразителен от речта. От време на време изказвах разочарованието си от липсата на учители, адекватни на бързо подобряващото се ниво на моето умение. Веднъж подхвърлих, че съм чувал за музикалната консерватория в Австрия, където повечето таланти на нашата епоха са намерили подходяща среда за своето израстване до световната сцена… И ето че след няколко седмици родителите ми ме попитаха какво мисля за идеята да постъпя във въпросната академия през наближаващото лято. Престорих се на безкрайно изненадан и ги обсипах с безкрайните си благодарности за загрижеността и щедростта им. На следващия ден написах на Аликзандър, както се оказа, последното писмо, което му изпратих. То съдържаше многозначителната фраза: „Работата е свършена“. Не получих отговор. В средата на юни родителите ми ме придружиха до Брайтън — с мен щеше да пътува и един от прислужниците ни — откъдето потеглих за първото си самостоятелно европейско приключение. Вятърът наду платната към Континента. Два дни по-късно вече бях в Австрия и веднага постъпих в залцбургския лицей, където потънах в учене. Очаквах да дойде юли и Аликзандър да ми даде знак, че е пристигнал…