Дансингът беше препълнен с гуляйджии. Оркестърът започна да опитва шлагерите на деня, наближаваше полунощ. Тълпата изглеждаше обладана от някаква френетична енергия. Хората сякаш се колебаеха между искрената възбуда от случая и задължението да се веселят.
— И обади ли ти се?
Спаркс вдигна поглед към Дойл. Очите му бяха прозрачно чисти. Дойл разбра, че му се позволява да надникне в най-тайните кътчета на душата на този човек.
— Не по начина, по който очаквах. През втората седмица на юли бях извикан в кабинета на ректора. Там беше и моят прислужник. Горкият човек беше ужасен и восъчноблед. „Какво се е случило?“ — попитах аз, но се досетих за отговора, преди да го чуя.
Дойл попиваше всяка дума. Очите на всички останали в салона бяха насочени към големия стенен часовник, висящ над бара. И когато започнаха да изтичат последните секунди на умиращата година, тълпата започна да скандира на глас:
— Десет, девет, осем…
— „Трябва незабавно да заминеш за Англия. Още тази нощ!“, ми каза ректорът — продължи Спаркс, повишавайки глас, за да надвика тълпата. — „Станал е пожар.“
— Седем, шест, пет…
— „Мъртви ли са? Родителите ми мъртви ли са?“
— Четири, три, две…
— „Да, Джон — отговори ми той. — Да, мъртви са.“
Отброяването свърши и в салона изригна нестроен хор от възгласи. Във въздуха излетяха навити гирлянди. Затракаха кречетала. Близки се зацелуваха, непознати се запрегръщаха. Оркестърът поде някаква мелодия. Дойл и Спаркс останаха да седят сред врявата. Погледите им бяха впити един в друг.
— Аликзандър — каза накрая Дойл, макар да знаеше, че Спаркс не може да го чуе. Той сам не се чуваше.
Спаркс кимна. Без да каже нищо, той стана от мястото си, хвърли пачка банкноти на масата и тръгна през тълпата към изхода. Дойл го последва. Придвижването му беше по-скоро като на ръгби нападател, пробиващ си път към линията, докато Спаркс правеше това с хирургическа прецизност. Двамата намериха път през лудницата край вратата и се изтръгнаха на улицата. Дойл преодоля насрещно движещата се тълпа и се добра до приятеля си, който стоеше под една улична лампа, встрани от празнуващите. Опитваше се да запали пура. Поеха встрани от хорския поток по една малка уличка. Не след дълго излязоха на реката. На другия бряг на Темза гърмяха илюминациите на новогодишни фойерверки и разноцветните малки експлозии се отразяваха в леденостудените черни води.
— Трябваха ми два дни, за да се прибера у дома — продължи Спаркс след дълго мълчание. — Къщата просто я нямаше. Превърнала се бе в купчина пепел. Местните хора твърдяха, че пламъците се виждали на цели мили. Изпепеляващ пожар. Започнал през нощта. Петима от прислужниците също бяха загинали.
— Бяха ли телата…
— Това на майка ми изобщо не бе намерено. Баща ми… той някак бе успял да се измъкне от къщата. Намериха го недалече от конюшнята. Обгорял до неузнаваемост. Вкопчил се в живота, издържал цял ден и непрестанно питал за мен, надявал се да ме дочака. Когато усетил, че краят му наближава, събрал всички сили, за да издиктува на един свещеник писмо. Писмо за мен. Свещеникът ми го даде веднага щом пристигнах.
Спаркс гледаше към другия бряг. Духаше студен вятър. Дойл потреперваше във фрака си, но държеше прекалено много на приятеля си, за да обръща внимание на това дребно неудобство.
— Баща ми пишеше, че преди много години съм имал сестричка, умряла на петдесет и три дни. Брат ми Аликзандър я убил в люлката й, а майка ми едва ли не станала свидетел на злодеянието. Това била причината, поради която ни държали разделени и не ми казали за него години наред, и пак заради това сега, когато майка ми и той си отишли от този живот, той ме умоляваше да зарежа компанията на брат ми завинаги. Още от самото начало в Аликзандър имало нещо не наред. Нещо нечовешко. Мозъкът му бил блестящ и фалшив като черен диамант. Противно на здравия разум те все хранеха надеждата, че той ще се промени към по-добро. Позволили тази надежда да се подхранва от лъжите, с които Аликзандър ги залисвал. И ето че сега, за втори път — за което баща ми обвиняваше само себе си — платили ужасната цена за отслабването на бдителността си. Това беше краят на писмото.
— Трябва да е имало още.
Спаркс погледна Дойл.
— Свещеникът направи всичко възможно да ме предупреди, че баща ми е бил в състояние на дълбок шок и че вероятно — Бог да благослови душата му! — съвсем не е бил на себе си през последните няколко часа от живота си. Така че не трябвало да приемам като Светото евангелие всичко, което му бил продиктувал. Погледнах го право в очите: познавах този човек, знаех го още от детството си. Приятел на семейството, мил, добронамерен. И слаб. Усещах, че крие нещо от мен. Бях достатъчно добре запознат с постулатите на светото учение, за да го заплаша в очите с проклятието на Юда, ако ме е излъгал за последната изповед на баща ми. Това бързо го разколеба. Предаде ми и втората част от писмото. Прочетох я. Стана ми ясно, че онова, което свещеникът се бе надявал да бъдат налудничави бълнувания на един умиращ човек, чийто мозък е раздиран от непоносима болка, всъщност е самата истина… истина, на която е трудно да се повярва.