Спаркс тежко въздъхна. Беше се привел напред и лицето му бе скрито в сенките. Дойл се наведе през перилата и повърна в реката. Кашляше и се давеше, но изпитваше облекчение да освободи тялото си от алкохола и скъпите деликатеси. Храната в корема му сякаш се бе развалила от ужасния разказ. Изчака главата му да се проясни.
— Съжалявам… — Установи, че може само да шепне. — Извини ме…
Спаркс кимна едва доловимо и му даде възможност да се пооправи.
— Пожелах да видя тялото на баща ми. Свещеникът отново се възпротиви, но май вече му липсваше убеденост. Приятелят ми от конюшнята ме заведе при един навес, единствената оцеляла от огъня постройка, където измъкнатите изпод развалините тела бяха сложени на маси и покрити с гумирани чаршафи. Не познах лицето на баща ми. Погледнах ръцете му. Златната му венчална халка се бе разтопила и отново застинала в безформен пръстен около оголената кост на пръста му. Тогава забелязах, че огънят е обгорил останалата плът по дланта на тази ръка в странен мотив. Разгледах го внимателно и по-късно се сетих откъде ми е познат… През време на службата си баща ми беше донесъл от Египет голямо количество антични предмети. Цяла стая в дома ни беше отделена за колекцията му. Но аз винаги се захласвах пред един медальон с формата на окото на Тот. Забелязвайки интереса ми, баща ми ми го подари за седмия ми рожден ден. Когато се срещнахме за пръв път и Аликзандър ми даде черния камък, който бил най-ценното му притежание, аз отговорих на жеста му, като му изпратих в писмо медальона си. Скоро след това баща ми забеляза липсата му. Казах му, че съм го загубил, докато съм плувал в реката, но не съм сигурен, че ми повярва… Знаех, че Аликзандър има навика да носи медальона по време на нощните си акции. Той усещаше някаква мистична сила в него и вярваше, че му помагал да остава невидим. Така разбрах, че всичко, което баща ми бе издиктувал на свещеника, е истина. Той бе успял да откъсне медальона от врата на Аликзандър по време на боя. Искал да умре, стискайки го в ръка. Знаел, че аз ще го видя и ще разбера какво се е случило.
Дойл вече се бе посъвзел до степен да попита с нормален глас:
— Но Аликзандър си го е взел обратно, нали?
— Да, но не преди той да остави отпечатъка си върху дланта му.
— Намериха ли Аликзандър?
— Изчезна, сякаш се изпари — поклати глава Спаркс. — Изобщо не се появи повече в училището. Неговият план обхващаше много години. Две от основните му цели вече бяха осъществени. Той вече бе далеч. Три седмици след погребението при адвоката му се получи пакет, адресиран до мен. Подателят не бе упоменат. В безстрастен стил се описваше убийството на едно момче край кошерите, нападението над девойката край реката, гаврата с германското момиче. Обясняваше се произходът на всички предмети, които Аликзандър ми бе давал за спомен в течение на годините. И съдържаше това: последният и най-отвратителният от всичките му трофеи.
Спаркс държеше медальона в ръката си.
— Запазил си го — изненада се Дойл.
— Нищо друго не ми остана — сви рамене Спаркс. — Имах нужда от… — Той се затрудняваше да намери думи. — Трябваше да организирам по някакъв начин чувствата си.
— За да отмъстиш.
— Повече от това. Не, не искам да кажа, че стигнах до това решение за една нощ… Търсех смисъла… Нуждаех се от цел. Не знам дали си представяш какво е да си на дванайсет години и целият ти свят да бъде пометен с един-единствен удар… всичко, в което вярваш и което цениш, да бъде заличено просто ей така…
— Разбирам те, Джек.
— В света има зло, което е на свобода. Бях живял в сянката му. Бях усетил вкуса му. Бях видял най-гадните му резултати. Това зло процъфтява в едно тяло и една душа, появили се на този свят по същия път, по който съм дошъл и аз. Съвсем съзнателно се бях поставил на негово разположение и бях позволил да бъда моделиран от носителя на това зло по негов образ и подобие. — Спаркс отново погледна Дойл. Стори му се съвсем млад и изпълнен с ужас.