— И кое те кара да вярваш, че именно той е този човек?
— Успях да науча някои неща за него, докато той ме преследваше.
— Как изглежда?
— Не съм го виждал в лице. Обича да носи черно. Използва къса наметка — черна пелерина.
— Черна пелерина, казваш… А какви места посещава?
— Никой не знае това.
— Хора, които го познават?
Дойл безпомощно сви рамене.
— Други скорошни престъпления?
— Съжалявам.
Бузите на Лебу бавно започнаха да почервеняват.
— А случайно да ти е известно кой номер шапка носи?
Дойл се наведе напред и снижи глас:
— Ще трябва да ме извиниш, че не мога да ти кажа нещо по-определено, Клод. Тази личност наистина е загадъчна, но има много голяма вероятност да става дума за престъпния мозък, управляващ целия подземен свят на Лондон.
Лебу затвори бележника си и малко обезпокоено се премести на мястото си.
— Артър — започна той колебливо, — ти си лекар. Предстои ти да се превърнеш в стълб на нашето общество. Ще ти го кажа като на приятел: няма да го постигнеш, ако се шляеш из Англия преоблечен като иконом, и разказваш врели-некипели за заговори да бъдеш убит посред нощ от мистериозните крале на престъпния свят.
— Не ми вярваш, така ли? Сигурно дори не допускаш, че изобщо съм бил нападан?
— Вярвам, че ти си вярваш, че си бил…
— Какво тогава ще кажеш за онова, което намерих на дюшемето на Чешир стрийт 13?
— Да. Субстанцията беше анализирана от нашия химик…
— Не ми казвай, че не е кръв, Клод!
— Кръв е. Има всички основания да се приеме, че наистина си станал свидетел на убийство.
— Точно както ти казах и аз.
— Убийството на голям шопар.
Настъпи мълчание. Лебу се наведе към Дойл.
— Артър, беше кръв на свиня.
— Свинска кръв? Не е възможно!
— Може някой да се е поувлякъл, режейки неделната си пържола — предположи Лебу. — Била е доста сурова според мен.
Какво означаваше това? Дойл вдигна ръка към пулсиращия оток на челото си.
— Мисля, че и на теб би ти се отразило добре да хапнеш едно голямо парче — отбеляза Лебу.
— Извини ме, Клод. Малко съм объркан. Последните няколко дни направо ме съсипаха.
— Не се и съмнявам.
Лебу скръсти ръце и го изгледа с поглед, в който съотношението между полицай и приятел беше в полза на първия. Поддавайки се на невидимия, но напълно осезаем натиск, Дойл направи още една крачка по клона, на който така опасно стоеше.
— Джон Спаркс — снижи глас той.
— Моля?
— Джон Спаркс.
— Роднина на другия джентълмен?
— Брат.
— И какво ще ми кажеш за Джон Спаркс, Дойл?
— Това име говори ли ти нещо?
— Може би — отговори неопределено Лебу след кратко замисляне.
— Той ми каза, че е на служба при кралицата — едва доловимо прошепна Дойл.
Това вече стресна Лебу.
— И какво очакваш да направя с тази информация?
— Може би да провериш дали е вярна.
— Какво друго можеш да ми кажеш за Джон Спаркс, Артър? — тихо попита Лебу с глас, в който се долавяше молба за съдействие.
Дойл се поколеба.
— Това е всичко, което знам.
Погледнаха се в очите. Дойл почувства как връзката му с Лебу изтънява до точката на скъсване и за миг не знаеше ще издържи ли, или не. Накрая Лебу отново отвори бележника си, записа името в него, затвори го и стана.
— Най-настоятелно те съветвам да останеш в Лондон — каза той.
— Свободен ли съм да си вървя?
— Да. Но искам да знам как да те намеря.
— Остави бележка за мен в болницата „Сейнт Бартоломю“. Ще се отбивам там всеки ден.
— Гледай да го правиш. — Лебу спря, за да му даде съвет в по-разгърната форма: — Не мисля, че хазартът е в основата на затрудненията ти, Артър, и ми се струва, че не си добре със здравето. На твое място бих се консултирал с лекар. Дори бих потърсил помощта на психиатър.
„Чудесно — каза си Дойл, — той не мисли, че съм престъпник, а само смята, че съм луд.“
— Благодаря ти за загрижеността — смирено каза Дойл.
Лебу отвори вратата и се поколеба за миг, без да поглежда назад.
— Имаш ли къде да отидеш?
— Ще се оправя. Благодаря, че ме попита.
Лебу кимна и прекрачи навън.
— Само още едно име, Клод — спря го Дойл. — Някой си мистър Боджър Нъгинс?
— Боджър Нъгинс?
— Боксьор. Вчера беше на играта със зарове, но явно не сте го задържали с…
— И какво за Боджър Нъгинс?
— Знам от надежден източник, че въпросното лице е избягал затворник от Нюгейт.
— Вече не е — каза Лебу.
— Извинявай? В какъв смисъл?
— Извадихме тялото на мистър Боджър Нъгинс от Темза само преди около час.
— Удавил се е?
— Гърлото му беше разкъсано. Като от звяр.