Дойл кихна, подсмръкна и съжали, че ръцете му са заети и не може да направи нищо за течащия си нос.
— Ами Бари? — попита той, признавайки логиката в думите на приятеля си.
— Не се безпокой за Бари, шефе — обади се Лари. Беше се наместил в един от ъглите и с наслада топеше бисквити в чаша чай. — От такива положения се е измъквал, че… Ще ти кажа, че още не е измислена архитектурата на онази клетка, която ще се опре на бате Бари.
— Брат ти не е от най-словоохотливите — сподели наблюдението си Дойл, съжалявайки, че тази черта не е семейна.
— Бари смята, че е по-добре да мълчиш и да те смятат за глупак, отколкото да отвориш уста и да разсееш всякакви съмнения по този въпрос — дружелюбно обясни Лари.
Подсвирквайки си мелодията на „Владей, Британийо“, Спаркс твореше все по-сложни фигури върху двайсетте им пръста.
— Поне намерихме Боджър Нъгинс — опита да се оправдае Дойл. — И научихме много неща от него. Мисля, че не можеш да не се съгласиш с това.
— Хм… В последния възможен момент, ако смея да отбележа.
— Е, едва ли ще ме държиш отговорен за смъртта му.
— Не, мисля, че на друг трябва да благодарим за това. Жалко все пак. Точно преди Боджър да ни разкрие с каква цел са извозвали всички онези престъпници в Йоркшир…
Дойл силно кихна и едва не изпусна конеца.
— Наздраве — пожелаха му Спаркс и Лари едновременно.
— Благодаря. Джек, когато видях за последен път Боджър, той беше в ръцете на полицаите. Час по-късно са го намерили да се носи по лице в реката. Да не би да искаш да кажеш, че полицията има нещо общо с това?
— А ти защо мислиш, че се опитвах да те предпазя от разговори с тях? — търпеливо се осведоми Спаркс.
— Искаш, значи, да ми внушиш фантастичната идея, че в допълнение към престъпната си империя брат ти има известно влияние даже в Скотланд Ярд?
— Полицаите не са защитени от влиянието на магнетизма му.
— Добре тогава, в какво да вярвам? Ленсдаун Дилкс, полицията, избягалите затворници, генерал Дръмънд, лейди Никълсън и брат й, земята на съпруга й, твоят брат, сивите качулки, Тъмното братство — всичко това сочи към някаква велика тайнствена сила, нали?
— Според мен, това е извън всякакво съмнение — отговори Спаркс, взрян в сложната плетеница.
— Ами свинската кръв на Чешир стрийт… мога ли да попитам какво ти подсказва тя?
— Нещо действително крайно странно. Покажи на Дойл снимката, Лари.
— Веднага, сър.
Лари извади снимка от джоба на палтото си и я подаде на Дойл. На нея се виждаше жена, напускаща някаква сграда през задния вход: слизаше по стълбище, пред което бе спряла черна карета. Висока жена, с решителни черти, с гарвановочерна коса, към трийсетте, не привлекателна в общоприетия смисъл на думата, но симпатична и властна. Лицето й бе леко размазано поради това, че беше снимана в движение, но в стойката й имаше нещо прокрадващо се, някакво желание да остане в сянка.
— Познаваш ли тази жена, Дойл?
Дойл внимателно разгледа снимката.
— Има известно сходство с лейди Никълсън, дори бих казал, че доста прилича на нея, но тази жена е… някак по-силна и по-едра. Не може да е същата.
— Много разочароващо — въздъхна Спаркс.
— Откъде имаш това?
— Ами… снимахме я. Тази сутрин.
— Как е възможно?
— Стигат две неща: добро око и пръст, който се сгъва — обясни Лари и показа кутията, която Дойл бе видял на масата, преди Спаркс да я скрие в джоба си.
— Фотоапарат… колко умно! — възкликна Дойл. Изгаряше от желание да го пипне и да го разгледа, въпреки че ръцете му бяха заети с измислицата на Спаркс.
— Да — съгласи се Спаркс, разпери пръсти и пое конеца от ръцете му. — Много полезно изобретение. Бяхме се скрили в засада край задния вход на издателството на Ръсел стрийт тази сутрин. Надявам се, помниш, че навремето е било собственост на лейди Никълсън.
— Но коя е тази жена?
— Точно това трябва да установим.
Водата в чайника завря. Спаркс измъкна пръстите си, за да го свали от огъня, и остави Дойл да се чуди на невероятната плетеница в ръцете си. Единственото по-заплетено нещо в стаята беше паяжината на собствената му озадаченост.
— Какво означава всичко това? — попита той.
— Означава, че ще трябва да ни заведеш при най-добрия медиум на Лондон, Дойл, и че се налага да го направиш веднага. Как се чувстваш?
— Ужасно.
— Е, докторе, цери се сам — засмя се Спаркс и изсипа врялата вода в легена.