Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“
Животът може да бъде разбран само като се върнем назад; но трябва да се гледа напред.
36.
Неделя, 18.30
Тя стоеше на прозореца на апартамента в Манхатън и надничаше през пролуката между завесите. Ръцете ѝ трепереха.
— Виждате ли някого? — попита нервно мъжът, застанал в другия край на стаята.
— Не знам. Може би. — Наведена напред, Габриела събра плътно дебелите завеси, сякаш някой оглеждаше прозорците с бинокъл. Или през оптически мерник. — Разбира се, и предишния път не видях нищо. А когато видях, вече беше късно. Да имах сега пистолет — измърмори гневно. — Щях да го използвам. Ако там има някой, кълна се в Бог, щях да го използвам.
— Но кой може да е? — попита Сам Ийстън.
Тя се обърна към него и бързо се отдалечи от прозореца.
— Кой ли? Може да е всеки. Изглежда, че всички негодници на света искат проклетия „Октомврийски списък“!
— Откъде могат да знаят къде сме?
Тя се изсмя мрачно:
— Аз, изглежда, вече нямам тайни. — Замисли се за момент, после отново погледна навън. — Просто не мога да видя. Стори ми се, че там има някого. Но в следващата минута вече го нямаше. Аз… — Изведнъж прошепна панически: — Резето!
Сам се сепна, вдигна глава.
С разширени от уплаха очи Габриела попита:
— Заключих ли? — Излезе бързо от дневната, изтича до антрето и след малко се върна. — Не, добре е. Всичко е заключено.
Сега той зае мястото ѝ при прозореца и погледна навън.
— Виждам сенки, виждам някакво движение. Но не мога да кажа със сигурност. Може да има някого, а може просто някое дърво да се поклаща от вятъра. Проклетата улична лампа не свети, онази пред сградата. — Погледна я. — Светеше ли по-рано?
— Де да знам. Може да е светела. Как може някой да изгаси улична лампа?
Сам не отговори. Той също се отдръпна от пролуката между завесите. Пресече стаята и седна на една мека табуретка до Габриела. Тя и преди бе забелязала, че е в добра форма, но едва сега видя колко е тънка талията му и колко широки раменете. Мускулите изпъваха до пръсване сакото и ризата му.
— Бога ми, как мразя така! — ядоса се тя. — Какво преживява сега Сара? Какво си мисли? Какво… — Замълча. Пое си бавно дъх. — Колко време мислите, че ще мине, докато научим?
Даниел и Андрю бяха излезли преди половин час, за да се срещнат с Джоузеф.
Тя избърса капчица кръв от долната си устна.
— Трудно е да се каже — отвърна Сам. — Знаете, че Джоузеф преследва своите цели. Освен това… човек в неговата позиция държи на практика всички козове.
Габриела се досети, че той щеше да каже „похитителят“, но се сдържа, може би за да не я разстройва повече. Тя издиша бавно и притисна с ръце гърдите си. Присви леко очи.
— Мразя да чакам — повтори.
— Те ще уредят нещата — неуверено я успокои Сам.
— Така ли мислите? Джоузеф е луд. Непредсказуем. Дори не мога да си представя какво би могъл да стори.
Тягостна тишина като мъгла обгърна стаята — мълчанието на двама непознати, които чакат да научат съдбата на едно дете.
— Кога точно се случи? — попита мъжът. Сакото му бе разкопчано, ризата му — изгладена като дъска.
— Имате предвид кога Джоузеф я отвлече ли? — уточни Габриела; тя не се страхуваше да използва думата. — В събота сутринта. Вчера.
Преди цяла вечност. Това бе първият израз, който ѝ хрумна, но не искаше да го използва пред този мъж, когото познаваше само отпреди няколко часа.
— На колко години е Сара?
— На шест. Едва на шест.
— О, боже!
На издълженото му, изпито лице — изглеждаше твърде старо за мъж на трийсет и една — се изписа състрадание. Брадичката му потрепери.
Тя кимна като благодарност за съчувствието. След кратко мълчание отбеляза:
— Мразя неделите.
— Разбирам ви.
Сам отново я погледна: новите черни дънки, купени набързо, докато двамата с Даниел бягаха по улиците на Ню Йорк. Не ѝ бяха съвсем по мярка. Широкият, грозен тъмносин пуловер. Вгледа се в разрешената ѝ кестенява коса и слабото лице, от което гримът отдавна се беше изтрил. Огледа също стройните ѝ бедра и едрите гърди, но очевидно без сексуален интерес. „Каквито и жени да предпочита, според него аз със сигурност изглеждам доста зле“ — замисли се Габриела.
Тя се изправи и отиде в единия ъгъл на стаята. Там имаше черна раница, на която все още висеше етикет с цената. Габриела я разкопча и извади по-малък сак. От него взе кълбо вълна, куки за плетене и дрехата, върху която работеше. Преждата бе в наситенозелено и синьо…