— Обаче все още сме по следите ѝ — добави Кеплър. Погледна партньора си: — Нали?
Сурани се обади на екипа за следене, проведе кратък разговор, после закри слушалката с ръка и каза:
— Хората ни са по петите ѝ. Разконспирирана е.
Което прозвуча като реплика от още по-долнопробен криминален филм.
Разконспирирана…
— Как успявате да я следите, след като ви се е изплъзнала от къщата си? — попита капитанът.
— Брад я засече на джипиеса — отговори Сурани, като погледна партньора си.
— Как, по дяволите?
Капитанът направи една от характерните си намръщени физиономии, които използваше за наблягане и които подчинените му, включително Кеплър, много успешно имитираха.
— Беше разсеяна. Имаше хаос, оръжия, крясъци, бягане. Пуснах устройството в джоба на якето ѝ — обясни той.
Баркли очевидно остана доволен, но характерът му го накара да попита:
— Мислиш ли, че е безопасно?
Капитанът никога нямаше да каже просто „Браво“.
— Безопасно? — попита Кеплър. Не разбираше какво трябва да означава това. — Честно казано, не се замислих. Просто реших, че трябва да го направя. Да пъхна проследяващото устройство в джоба ѝ и да се оттегля.
Сурани, чийто сивкав тен изглеждаше още по-сив под нечовешките лампи в мрачната оперативна зала, каза:
— Стана доста добре, мина гладко. Тя не подозира, че я следим.
— Микрофон?
Капитанът поглади късата си бяла коса — прическа на висш конгресмен — два пъти, после — още веднъж. Огледа Кеплър от глава до пети, сякаш одобряваше впечатляващия му тен. Или не го одобряваше.
— Не, само проследяващо устройство. Изгубихме сигнала за кратко, когато беше в метрото.
Системата на нюйоркското метро беше огромна, бърза и ефикасна, което означаваше, че може да превози Габриела навсякъде в района с площ неколкостотин квадратни километра. Сателитните проследяващи устройства не действаха под земята.
— Когато излезе обаче, програмата за лицево разпознаване на камерите за наблюдение я засече в Мидтаун. От тогава сигналът е стабилен.
— Освен ако пак не реши да слезе в метрото.
— Не може да живее в метрото — отбеляза Сурани. — Храната е скапана. Да не говорим за душовете. Абсурд.
Коментарът му спечели укорителен поглед от Кеплър, защото шегата беше много глупава. Да не говорим, че изобщо не беше шега.
— Още ли е с онзи тип?
— Да.
— Нея изпускайте. Но искам хората, които я следят, да са невидими. Ясно ли е? Ако екипът за следене се издъни, може да загинат хора. А това няма да стане по време на моето дежурство.
„И защо не? — помисли си Кеплър при това драматично изказване на началника си. — Мислиш си, че можеш да защитиш всички невинни граждани на Ню Йорк, така ли, шефе? Много хора са загинали по време на дежурствата ти през годините.“
— Казали сме на хората си да не се набиват на очи — отговори Сурани. — Да са наблизо, но не прекалено.
Един от заместник-главните детективи се показа на вратата.
— Извинявайте, господа. Ще се наложи да освободите стаята.
— Какво? — сопна се Баркли. — Да се местим ли? Това някаква шега ли е?
Белокосият, топчест началник сви рамене. Не изглеждаше много да съжалява.
— Имаме сигнал за терористична атака и ни трябва ISDN връзка — обясни. — Не може да се осъществи от друга стая.
— Терористи. Всяка година получаваме хиляди сигнали за терористични заплахи. Какво е по-специалното на този?
— Операцията се ръководи от Бюрото. Имате десет минути да се изнесете.
Началникът излезе. Кеплър погледна Сурани и усети, че партньорът му едва се сдържа да не покаже среден пръст на затворената врата. Двамата се усмихнаха.
Баркли въздъхна и погледна документите върху масата. Единият бе озаглавен „Инвестиционен фонд Чарлс Прескот“.
Другият беше копие на прессъобщението.
„Хирургическата операция за отстраняване на куршум, заседнал в сърдечната област, е насрочена за по-късно днес…“
— Ще се справим. Сигурен съм. — Това неубедително успокоение дойде от Кеплър.
В този момент телефонът на Сурани иззвъня. Той вдигна, послуша няколко секунди. Затвори.
— От екипа за наблюдение. Габриела и Риърдън пак се местят. Намират се близо до Четирийсет и осма и Седмо Авеню и отиват на изток. Наблизо има две цивилни коли, но нямат пряка видимост.
Ви-ди-мост!
„Боже“ — помисли си Кеплър.
Баркли бутна настрана папката с документите за Прескот, сякаш му напомняше за лоша медицинска диагноза.
— Проследяващото устройство добро ли е? — попита.
— Да — отвърна Кеплър. — Батерията издържа по няколко дни и местоположението му може да се засече с точност до метър и половина.