— Има още една вероятност за оня тип с жълтата риза.
— Каква е тя, Даниел?
— Да работи за Чарлс Прескот.
Тя се намръщи:
— Да работи за шефа ми ли? Какво имаш предвид?
— Шефът ти е изпратил този тип да те следи — да открие какво може да имаш срещу него: информация, улики. Да те убеди да не свидетелстваш и да не ходиш в полицията.
Габриела поклати глава:
— Чарлс би могъл просто да ми се обади и да поговори с мен.
— Чарлс Прескот, за когото си работила, онзи Прескот, когото си мислила, че познаваш, би направил така. Но това не е истинският Прескот. След онова, което научи за него, не смяташ ли, че е способен да изпрати другиго да му върши мръсната работа?
— Каква мръсна работа? — Тя стисна ръката му. — Нали не мислиш, че би ме наранил?
Наблегна на „наранил“, сякаш искаше да каже „убил“.
— Не е изключено, Мак — отговори той с по-мек глас. — Трябва да приемем и тази възможност. Ти си идеалният свидетел. Можеш да свържеш Прескот с места, с които не би искал да бъде свързван. Можеш да свидетелстваш за всякакви неща. А сега имаш и „Октомврийския списък“.
Този път, когато каза „не“, тя го изрече с такъв тон, подсказваш, че дори тя не вярва, че Чарлс Прескот е неспособен да ѝ стори нещо лошо. Отново огледа тротоара зад тях.
— Мъжът с жълтата риза… къде е? Не знам къде е! — В гласа ѝ прозвуча паника.
— Всичко е наред. Изгубил ни е в тълпата. Аз…
— Не! Ето го!
Даниел също завъртя глава. Да. Мъжът с жълтата риза беше на една пресечка зад тях, криволичеше между минувачите, напредваше решително.
— Какво ще правим? — попита Габриела. — Ако ни спре, Сара е загубена. Не мога да допусна това да се случи. — Впери зачервените си очи в Даниел.
— Продължавай да вървиш. По-бързо.
Само след една пресечка обаче тя спря рязко и се приведе; присви очи и изстена. Коленете ѝ се подкосиха и само силната ръка на Даниел я спря да не се свлече на земята.
— Боли ме, Даниел. Гърдите ме болят… Трябва да си почина. Само за минутка. — Огледа се. — Там. Ако се скрием там, няма да ни види.
Даниел ѝ помогна да се измъкне от тълпата към сенчестото скривалище, което му бе посочила, между два паркирани камиона. Покрай тях шумно профучаваха коли. Даниел надникна в посоката, в която за последен път бе забелязал мъжа с жълтата риза.
— Не го виждам.
Габриела се облегна на капака на един камион „Мерцедес“ и притисна гърдите си.
Той отново надникна иззад машината.
— Няма го — увери я. — Не се виждат и ченгета. Ще изчакаме една минута и продължаваме. Когато стигнем до апартамента, ще си починеш. Ще видим дали си пострадала сериозно.
— Сигурно е минал по някоя странична уличка, не мислиш ли? Изплъзнахме му се.
— Възможно е.
— Добре — прошепна Габриела. — Да тръгваме тогава. Трябва да си почина. Трябва да помисля.
— Станция „Лексингтън“ е на една пресечка от тук. Ще имаш ли сили да идем до там?
— Да. Вече съм по-добре.
Излязоха отново на тротоара.
— Чакайте! — стресна ги мъжки глас. — Искам да поговорим!
Те се обърнаха. Мъжът с жълтата риза се показа между камионите откъм страната на улицата. Лицето му беше потно. Той се приближи бързо към тях и понечи да каже нещо, като вдигна ръце по начин, който би могъл да се разтълкува двояко — можеше да е поздрав, а можеше да е заплаха.
Посегна към джобчето на сакото си.
Габриела реагира бързо. Направи крачка към мъжа, вдигна ръце и го блъсна в гърдите. Той залитна назад, към платното.
— Да бягаме! — извика тя на Даниел. — Тичай!
Точно преди да хукнат обаче, се чу изсвирване на спирачки и един голям камион блъсна мъжа с жълтата риза с близо шейсет километра в час. Той падна под колелата и наоколо се разнесе смразяващ кръвта звук като от чупене на сандък. Нямаше време дори шофьорът да натисне клаксона, нямаше време мъжът с жълтата риза да изкрещи.
Габриела изпищя, като се втренчи в премазания човек:
— О, боже! Не, не, не!
Широка диря от тъмна кръв се бе образувала зад камиона, който, в опита на шофьора да не прегази човека, беше блъснал едно такси.
— Не!
Викове, писъци, хора хукнаха към премазания човек, други — в обратната посока. Извадиха мобилни телефони да се обадят на полицията… и да снимат.
Даниел Риърдън я хвана за ръката.
— Мак! Трябва да бягаме. Веднага!
— Аз не исках… Не исках да направя така! Просто реагирах… — запелтечи тя, като трепереше.
— Чуй ме! — Той хвана лицето ѝ с две ръце и го завъртя към себе си, без да се интересува от болката ѝ. — Трябва да тръгваме.