Продавачът примигна. Отново разгони пушека.
Диксън повтори:
— Тя трябва да се предаде на полицията. Аз ще ѝ помогна. Но трябва да го направи сега. Ако избягат, полицаите могат да ги помислят за виновни и да ги застрелят. Те са паникьосани. Знам.
— Вие сте… как се наричаше това, ония хора във вашата Библия? Дето помагат на другите?
„Какво? Аха…“
— Самарянин — каза Диксън и пак обърса потта си. Под мишниците ризата му бе станала сивкавожълта.
— Да, точно така.
Моята Библия…
— Може би. Не знам. Мъжът и жената дойдоха насам.
— Да, тия двамата, за които говорите. — Продавачът като че ли се успокои. — Видях ги. Преди няколко минути. Направиха ми впечатление, защото вървяха бързо. И се държаха грубо.
Сърцето на Диксън затуптя по-силно.
— Накъде отидоха?
— Влязоха в онзи магазин. Виждате ли го?
— На ъгъла?
— До ъгъла. Магазинът за сувенири.
Беше на десет-петнайсет метра.
— Видяхте ли ги да излизат?
— Не, мисля, че все още са вътре. Но не гледах през цялото време. Може да са излезли.
— Благодаря. Мисля, че спасихте няколко човека.
Диксън тръгна да пресича улицата, но спря. Мъжът и жената излязоха от магазина. Носеха шапки и тя беше с друга чанта. Но очевидно бяха те. Огледаха улицата, забелязаха го и застинаха неподвижно за момент. После се отдалечиха в другата посока. Той забеляза, че жената накуцва.
Диксън тръгна след тях.
— Внимавайте… — извика продавачът след него с тон, сякаш щеше да добави „отче“, но навреме се сети, че Диксън не е свещеник. — Ако са извършили престъпление, може да не разберат, че искате да им помогнете. Може да са отчаяни, опасни.
— Аз съм чист пред Бога — отговори задъхано Диксън.
После се затича, като потупа по гърдите си, за да се увери, че малката Библия няма да изпадне от джоба му.
25.
Неделя, 11.10
25 минути по-рано
— Пистолетът сам гръмна — прошепна Габриела на ръба на истерията. — Не исках да стрелям.
Даниел не каза нищо. Бързо я издърпа настрани от мястото на стрелбата.
— Той не умря, нали? — отчаяно попита тя. — Ти какво видя, Даниел? Какво видя?
Пак никакъв отговор.
Докато се отдалечаваха на изток по Медисън Авеню, зад тях се чуха сирени. Появиха се светлини, ослепителни отблясъци в бяло и синьо. И отраженията на бяло-сините светлини в прозорците. Сякаш всичко се изпълни със светлина. Даниел и Габриела вървяха с наведени глави. Не смееха да погледнат нагоре.
Изведнъж той бързо я дръпна встрани, деветдесетградусов завой. Габриела за малко не се спъна, но той я задържа.
— Какво? — сепна се тя.
Наблизо рязко спря автомобил, цивилна полицейска кола. Двама детективи с костюми изскочиха отвътре и нахълтаха в един специализиран хранителен магазин, като извадиха значките си.
— Дали си мислят, че сме вътре? — попита Габриела.
— Само върви и не гледай.
— Той не умря, нали? — почти вманиачено повтори тя. — Беше толкова млад! Моля те, кажи ми!
Стисна ръката му толкова силно, че явно го заболя. Той се намръщи. Габриела отпусна хватката.
— Не знам, Мак. Съжалявам, но не знам. Възможно е.
Вървейки колкото можеха да се престрашат по-бързо, без да привличат вниманието, двамата продължиха на изток, като оставиха полицейската кола зад себе си. Габриела погледна назад. Полицаите не се появиха. Двамата с Даниел бързо свърнаха на юг, после — пак на изток.
За външния наблюдател приличаха на обикновена двойка. Не особено весели, не особено разговорливи. Забързани. Връзка, измъчена от стрес, парични проблеми, тревоги с децата, сексуални неудачи. Типични жители на Манхатън, квалифицирани професионалисти. Всеки поглед към тях обаче им изглеждаше изпълнен с подозрения.
Все пак никой не ги сочеше, никой не крещеше след тях, никой не вадеше трескаво мобилния си телефон, за да се обади на полицията.
— Изобщо не се замислих, Даниел. Пистолетът беше там. Просто беше там. Грабнах го! И той гръмна. Никога не бях докосвала оръжие. Просто… О, боже! Какво направих?
Тя погледна назад и видя петима-шестима пешеходци, но нямаше полицаи. Въпреки това погледът ѝ се спря върху един мъж с костюм — смачкано сиво сако, доста тънко, неподходящо за студа. Вървеше в тяхната посока. Направи ѝ впечатление заради жълтата му риза. Походката му изглеждаше целеустремена, вниманието му — насочено към тях.
Габриела побутна Даниел:
— Онзи тип. С жълтата риза. Погледни внимателно.