— Видях го.
— Виждала съм го и преди, струва ми се. На „Медисън“.
— Мислиш, че ни е проследил след стрелбата?
— Не знам…
Габриела присви очи от болка, изохка, после рязко спря и се хвана отстрани.
— Зле ли е? — попита Даниел, като посочи гръдния ѝ кош.
Тя кимна.
— Можеш ли да вървиш?
— Да — отговори тя, но когато тръгнаха, отново присви очи от болката.
Продължиха с наведени глави, загледани в тротоара. Внезапно Даниел я хвана за ръката и я дръпна в един корейски магазин. Двамата спряха, сякаш разглеждаха свежите цветя във вазите и един контейнер с лед и бутилки сок от портокал и манго.
— Какво има? — прошепна Габриела.
— Ченгета.
По улицата мина патрулна кола, с ослепителни сигнални светлини и оглушителна сирена.
Синьо и бяло…
След минута отново излязоха. Смесиха се с тълпата от велосипедисти, тичащи за здраве и пешеходци. Когато стигнаха близката пресечка, мина още една полицейска кола.
Габриела погледна назад и прошепна трескаво:
— Мисля, че пак го видях. Мъжа с жълтата риза.
На следващото кръстовище с пълна скорост ги подмина още една полицейска кола. Не намали, но полицаите се оглеждаха.
— Трябва да се скрием. Знам едно място, където можем да отидем.
— Къде?
— Фонд „Норуок“ държи апартамент за гостуващи клиенти.
— „Норуок“… Ааа, твоята фирма, нали?
Той кимна:
— В момента е празен. Намира се близо до Първо Авеню, на Петдесет и някоя улица. — Той погледна табелата на близката пресечка — Седемдесет и девета улица — отбеляза: — Далеч е да ходим пеша. Но ме е страх да ползваме такси. Имат нова видеосистема. Могат да засекат снимката ти.
— Мога да вървя — увери го тя.
След пет минути той спря и я погледна.
— Не можеш да вървиш.
Тя си пое въздух, закашля се.
— Метрото, добре. — Отново се облегна на него. — Онзи мъж още ли е след нас? Онзи с жълтата риза?
— Не го виждам.
Даниел я хвана за ръката и я поведе на изток.
Тя си пое няколко пъти дълбоко въздух и го остави да я води по тротоара.
— На „Медисън“, онзи мъж? Не беше мъртъв, рогато тръгнахме. И ти видя, нали? Сигурно ще се оправи, не мислиш ли? Беше толкова млад.
Даниел Риърдън не каза нищо за няколко секунди. След малко отговори:
— Не знам, Габриела. Зависи къде си го простреляла.
— Той беше женен. Носеше венчален пръстен. Може би има деца.
— Габриела…
— Не исках. Изпаднах в паника. Не исках да нараня никого. Но те щяха да ме спрат, а не можех да им позволя. Направих го заради Сара… Разбираш ме. Трябваше да направя нещо.
— Човек може да бъде прострелян и пак да оцелее.
— Линейката скоро ще пристигне, нали? След няколко минути.
На Седемдесет и четвърта и „Лексингтън“ минаха между колите и спряха на един светофар до количка за закуски. Продавачът извика:
— Искате ли хот-дог? Геврек?
Изгледа ги любопитно. След като видя, че не му обръщат внимание, се обърна към друг клиент и извади един кренвирш от сивкавата вода, в която се варяха.
Светофарът се смени в зелено и те пресякоха.
— Хората ни гледат, Даниел.
— Теб гледат, Мак. Не нас.
— Какво?
— Защото си красива.
Тя се усмихна вяло. Кимна към един магазин за сувенири.
— Шапки. — Посочи един рафт.
— Добре.
Влязоха.
Тя грабна първата шапка, която видя. Даниел обаче се усмихна и каза:
— По-добре не.
Посочи едно лъскаво лого на Лейди Гага.
— Ох!
Тя взе тъмносиня шапка с козирка без никакви щампи. Даниел избра черна.
— Якета?
В магазинчето обаче се продаваха само лъскави, натруфени дрънкулки от рода „Аз обичам Ню Йорк“, по-лоши и от безвкусната шапка. Трябваше да почакат, докато намерят по-добра дегизировка.
Купиха си също малки раници: черна за нея и тъмносива за него.
Даниел плати в брой и двамата нахлупиха шапките и пъхнаха саковете си в новите раници.
— Не е голяма дегизировка, но все пак е нещо.
На вратата Даниел погледна навън — за полиция и мъжа с жълтата риза, за Джоузеф.
— Чисто е.
— Но… — Тя го хвана за ръката и го погледна сериозно. — Чуй ме, Даниел. Това не трябва да продължава. Време е да ме оставиш. Тръгвай. Мисля, че никой не те видя — когато застрелях човека. Остави ме. Това не е твой проблем.
Той се наведе бързо и я целуна по устните.
— Ето, че вече е.
Тя примигна изненадано:
— Как така?
— Гледала ли си сериала „Криминални разследвания“?
— Да, гледах го редовно.