— Сега върху теб вече има мое ДНК. Ако те хванат, ще разкрият и мен.
Тя се усмихна:
— О, Даниел…
— Всичко ще се оправи, Мак. Обещавам.
— „Мак“ ли? — изненада се тя от споменаването на това име.
— Нали повече хора те наричат „Мак“, отколкото „Габриела“. Идва от фамилията ти, Маккензи. Не ми казвай, че никой не те нарича Мак.
— Вярно е.
Габриела не му каза, че двамата с баща си използваха прякори един към друг и той я наричаше точно „Мак“.
— Имаш ли нещо против да ти казвам така?
— Напротив, много обичам.
— А пък аз може би просто обичам теб — прошепна Даниел.
Тя замря при тези думи, после се отпусна и се притисна до него, от раменете до бедрата. За един кратък момент ужасите от уикенда изчезнаха.
24.
Неделя, 10.00
1 час и 10 минути по-рано
Даниел и Габриела бяха освободили хотелската стая и седяха на една разклатена маса в някакво кафене в Горен Ийстсайд.
Тя кимна към хотела, в който бяха прекарали нощта:
— Винаги ли водиш момичетата в такива дупки?
— Само онези, за които сметна, че ще издържат. Ти премина теста.
Тя се усмихна криво и продължи това, което правеше. Пред тях бяха поставени десетки документи, счетоводни отчети, писма, разпечатки от имейли.
Прегледа последните няколко в купчината. Облегна се назад и отбеляза:
— Изглежда, че в графата „различни активи“ шефът ми има близо един милион долара. По нищо обаче не личи къде може да са. Не е честно! Да знаеш, че има пари, но да не знаеш къде са. Как, по дяволите, ще платя на Джоузеф проклетия откуп?
Кафето ѝ стоеше непипнато пред нея. Даниел пиеше чай. В чашата имаше две пакетчета, оцветяващи водата в ръждиво кафеникаво. „Малко хора пият чай“ — замисли се тя. Майка ѝ пиеше. През последните шест години обаче жената само гледаше безучастно чашата изстинал „Инглиш Брекфаст Тий“ в старческия дом.
„Не мисли за това. Концентрирай се. Това тук е важното, това има значение“ — каза си.
Габриела си даде сметка, че се поти. Избърса длани в сините си дънки. Бе свалила якето си, но в кафенето беше топло и с вълнения ѝ пуловер, който сама бе изплела, беше много горещо. Бледозелената дреха беше дебела. Габриела си спомни как бе избрала преждата, как потърси в интернет хубави модели за яката и ръкавите, ирландска верижна плетка.
Отпи глътка кафе и отчупи малко от печената филийка, за която нямаше апетит. После с две ръце отчаяно посочи документите и измърмори:
— Какво да търсим сега? Сейфове?
— Полицията сигурно вече ги е открила, запечатала е всички.
Двамата замълчаха, заобиколени от шума от кафемашината, музика от компактдискове, предлагащи се за продажба, разговори и тракане на компютърни клавиатури. Тя погледна през прозореца и видя силуета на моста „Куинсбъро“, открояващ се ясно на фона на безразличното небе.
Отново отпи от кафето. Беше горчиво. Това не ѝ пречеше. Острият аромат я ободряваше.
Даниел попита:
— Ами някой семеен имот?
— Какво имаш предвид?
— Родителите на шефа ти? Братя и сестри? Някоя съща, която да е регистрирана на друго име, а не на Трескот.
— Да, да! — възкликна Габриела. — Има. — Очите ѝ блеснаха. — Може да е това. Миналата година, когато баща им почина, Чарлс и братята и сестрите му решиха да продадат семейната къща, но преди това искаха да я оправят. Той ходеше през два-три месеца да помага. Все още я ремонтират.
— На чие име е?
— На някакъв тръст, наречен „Бедфорд Роуд 109“ или нещо подобно.
— Полицията може все още да не е научила за това.
— Виждала съм снимки — продължи Габриела. — Това е идеалното място за скривалище на пари. Стара е, на двеста години. Има десетки стаи и огромно мазе. Колко място заемат един милион долара?
Даниел се засмя:
— Няма как да знам. Моите клиенти ми ги превеждат по банков път. Но вероятно не са толкова обемисти, колкото може да си представи човек. Къде е тази къща?
— Близо до Риджфийлд, Кънектикът. В западната част на щата, близо до границата с Ню Йорк.
— Знам го. Можем да отидем дотам и да се върнем преди края на ултиматума. Ще вземем моята кола. Държа я в гараж на две пресечки от тук. — Даниел обаче се намръщи и попита: — Телефонът там още ли работи?
— Не знам. Защо?
— По-добре опитай да се обадиш, преди да отидем.
— Защо? Мислиш, че Чарлс се крие там? Нали полицията каза, че са го засекли на Карибите?
— Не — отговори Даниел, — мисля, че полицията може да е в къщата.
— О! Разбира се.