Тя вдигна мобилния си. Даниел обаче я спря и посочи обществен телефон в задната част на заведението.
— Мислиш ли, че засичат разговорите? — попита тя.
— Вече съм минал в този стадий на параноята.
Тя стана и отиде при телефона. Вдигна слушалката и пусна няколко монети. След две минути се върна на масата, седна на стола до него.
Погледна го унило:
— Прав беше, Даниел.
— Кой се обади?
— Детектив Холоуей. Щатска полиция на Кънектикът. Казах, че съм сбъркала номера, и затворих.
Габриела въздъхна и тялото ѝ сякаш се смали. Даниел не беше много по-висок от нея — може би с два-три пръста — но в този момент тя толкова се сви, че той сякаш се извисяваше много над нея. Тя се умърлуши.
— Това беше последният ни шанс… Ох, Сара… Какво ще правя сега, Даниел? Ако не намеря тези пари…
Изведнъж замълча и вдигна рязко глава.
— Чакай, чакай…
Отново разрови документите.
— Какво? — изненада се той. — Приличаш на вълк, подушил дирята на овца.
С тъмния си нокът тя подчерта няколко реда в един делови формуляр.
— Това са сметките на неприспадащите се разходи на Чарлс. Лични сметки. Досега не им бях обръщала внимание, защото нямат нищо общо с бизнеса. — Отново прочете документа и посочи няколко числа. — Миналата година е изхарчил близо сто хиляди в бижутерийни и универсални магазини. Някои от предметите са били доставени на един адрес на Медисън Авеню, на някоя си Соня Дитрих.
— Коя е тя?
— Никога не съм я чувала. Знаем, че Чарлс излизаше с разни жени, но никога не ми е казвал с кои. Никоя от тях не е идвала в офиса. — Тя отново прегледа счетоводните документи. — По дяволите, не ѝ е купувал подаръци. Написал ѝ е десетки чекове. Малко повече от сто хиляди.
— И може би ѝ е дал пари в брой.
— Възможно е. Изчезналият милион може да е при нея.
— Дали не е напуснала страната заедно с него? — рече Даниел.
— Имайки предвид, че полицията го издирва, Чарлс е може би последният човек, с когото би тръгнала. Жените като нея имат шесто чувство. За оцеляване.
Даниел забеляза известно противоречие:
— „Като нея“ ли? Нали каза, че не я познаваш.
— Интуиция.
— Какво да направим?
— Мога да ѝ се обадя и да ѝ кажа… — Габриела се замисли. — Какво мислиш за това? Мога да ѝ кажа, че полицията издирва хора, свързани с Чарлс. Той ме е изпратил да взема всичко, което е оставил при нея, за да премахна уликите.
— Включително голям чувал със стодоларови банкноти? Мисля, че няма да се върже.
— Да, прав си. А какво ще кажеш за това? Ще я заплаша, че ако не ми даде парите, ще отида в полицията и ще им кажа, че тя крие крадени пари за него. Ще я арестуват. Аз ще получа петстотинте хиляди, а тя ще отиде в затвора.
— Този вариант ми харесва повече. Но какво ще правим, ако не си е вкъщи? — попита Даниел, като пъхна една смачкана салфетка в чашата си.
Габриела се замисли за момент.
— Тогава ще действаме по план В.
— Кой е той?
— Ще влезем с взлом в проклетия апартамент и ще преровим всичко.
Двамата стояха на ъгъла на Осемдесет и осма улица и Медисън Авеню, през две сгради от онази, която Габриела посочи.
— Там е — обяви тя. — Там живее неговата приятелка, любовница, съучастничка. Каквато и да му се пада госпожица Дитрих.
— „Курва“ май е най-актуалното описание на тази длъжност — прошепна Даниел.
Габриела разрови документите в чантичката си. После набра номер и вдигна телефона до ухото си. След няколко секунди затвори.
— Телефонен секретар. Мисля, че можем да приемем, че не си е вкъщи.
— Или да приемем, че не вдига, защото си смазва пушката? — предложи той.
Изглеждаше хлапашки, изглеждаше очарователен… а също малко очарован от нея, докато гледаше лицето ѝ.
— Добре, ще действаме по резервния план.
План В…
— Чакай малко — каза му тя.
Влезе във фоайето на елегантната сграда от кафяв пясъчник. Вътре погледна пощенските кутии. Когато се върна, възкликна:
— Леле, целият втори етаж е неин.
Двамата погледнаха прозорците, които бяха тъмни. Стаите изглеждаха необитаеми.
— Хайде да действаме — каза Габриела.
Влязоха в задънената уличка до сградата. Всички прозорци на приземния етаж бяха с красиви решетки с орнаменти. Прозорците на втория обаче не бяха, а един бе открехнат.
— Помогни ми.
Преместиха контейнер за смет под прозореца.
После Габриела се върна на главната улица и огледа обстановката. Нямаше много хора.
— Уличката е тясна — изтъкна. — Няма причина някой да влезе и да ме види.