— Наистина ли смяташ да проникнеш с взлом?
— Да. Абсолютно.
Тя забеляза затворен антикварен магазин на ъгъла. Отпред имаше два масивни китайски лъва, приковани за тротоара с дебели вериги. „Кой, за бога, ще ги открадне? — помисли си. — Кой ще тръгне да мести петстотинкилограмова грозна статуя?“
— Ти стой тук и… де да знам — прави се, че говориш по телефона. Ако видиш, че някой се приближава към сградата, обади ми се.
Той я целуна бързо.
— Късмет.
Отдалечи се на десетина крачки и извади телефона си.
Габриела тръгна обратно към задната уличка. Точно когато стигна началото ѝ, с пронизителен вой на сирени, мигаща сигнална лампа и свирене на спирачки пред сградата спря цивилна полицейска кола, следвана от патрулен автомобил.
Даниел понечи да тръгне към нея, но Габриела с лек жест го накара да остане, където беше.
Двамата детективи, които ги бяха спрели вчера, Кеплър и Сурани, слязоха от цивилната кола. От патрулката слезе един униформен, русокос и млад.
Никой от тримата не забеляза Даниел.
Кеплър ѝ даде знак да се приближи:
— Елате, ако обичате, госпожице Маккензи.
Тя не помръдна.
— Моля ви. Веднага.
Тя се подвоуми, но отиде при тях.
— Кажете ни какво правите — настоя Сурани строго, макар и учтиво.
— Това е моя работа.
— Обяснете ни тогава каква е тази работа и какво общо има със задните улички?
— Не съм нарушила никой закон — сопна се тя.
— Нима? А не обмисляхте ли — само предположение — да проникнете с взлом в нечий апартамент? — попита Кеплър саркастично.
— Това е абсурдно обвинение. Една приятелка на шефа ми живее тук.
— Приятелка, а? — още по-саркастично попита той.
— Знаем за госпожица Дитрих — каза Сурани.
— Имам пълно право да говоря с нея — тросна се Габриела.
— За какво? — поинтересува се Кеплър.
— Имам право да не ви казвам.
Тя погледна към антикварния магазин и масивните лъвове. Даниел стоеше зад няколко зяпачи на двайсетина крачки от тях. Беше близо — достатъчно, за да чуе разговора — но не прекадено, за да го забележат полицаите. Тя се намръщи, за да му даде знак да остане на мястото си.
— Какво точно смятахте да направите? Да си шепнете с госпожица Дитрих под прозореца? — попита Кеплър, като погледна контейнера за смет. — Много в стила на „Ромео и Жулиета“.
— Ами вие какво правите тук? — контрира Габриела.
Кеплър се изсмя:
— Доста сте нахакана за обирджийка. За да отговоря на въпроса ви, след като отказахте да ни съдействате и след като Чарлс Прескот все още се издирва по подозрения в две дузини углавни престъпления, следваме уликите, които имаме по случая. И една от тях ни изпрати тук. Кажете ни какво вие знаете за госпожица Дитрих.
— Нищо. Тревожех се за Чарлс. Исках да я попитам дали има новини от него, как е той.
— Пак ще попитам: през прозореца ли? — Кеплър не обърна внимание на киселия ѝ поглед. Добави саркастично: — За тази цел има едни такива апарати, наречени телефони. Но можем да обсъдим тази тема в следствения арест.
— Какво?
— Отново претърсихме офиса на шефа ви. Проверихме инвентарния списък и установихме, че някои неща липсват. Габриела Маккензи, арестувана сте за възпрепятстване на правосъдието. — Прозвуча, сякаш дълго време е чакал с нетърпение да изрече тези думи.
— Не! — промълви тя.
Сякаш не можа да се сдържи, Кеплър добави:
— И в допълнение, опит за кражба с взлом. — Погледна в задната уличка. — Контейнер? Моля ви се!
— Вие не разбирате. Моята…
Тя замълча рязко.
— Вашата какво? — попита Сурани.
— Моля ви, не мога да вляза в затвора точно сега.
Кеплър се изсмя:
— Извинете ни за неудобството!
Обърна се, за да си запише нещо в бележника, и даде знак на униформения. На табелката на гърдите му пишеше „Полицай Чапман“.
Той направи крачка към нея.
— Оставете чантата на земята и се обърнете. Поставете ръцете си зад гърба.
— Моля ви!
— Изпълнявайте. Обърнете се.
Полицаят посегна към белезниците си, погледна надолу, за да ги види. В този момент Габриела скочи напред и грабна пистолета от кобура му.
Тълпата се разкрещя и се разпръсна.
— Габриела! — изкрещя Кеплър.
Посегна бързо и сграбчи ръката ѝ. Сборичкаха се и тя падна тежко на страната си, изпищя от болка. Успя обаче да се освободи и насочи пистолета към лицето му. Той присви очи и приклекна, като замахна с ръка, сякаш да отбие куршумите.
— Назад! — изкрещя на детективите. — Вие двамата! Хвърлете пистолетите! Веднага! Под онези коли!