Колкото и да се изкушаваше обаче, Габриела прогони фантазията и забрави за топлите чаршафи, уханието му, спомена за ръцете и устата му.
Приоритети.
Цели.
Сара.
21.
Неделя, 8.30
1 час по-рано
Имаше чувството, че някой го наблюдава.
Франк Уолш отиваше към апартамента си в Уест Вилидж, когато един мъж — около четирийсетте, едър, с къдрава руса коса, стърчаща изпод бейзболната му шапка, и тъмно яке — привлече вниманието му. Мъжът беше на отсрещния тротоар на Хъдсън Стрийт и вървеше в неговата посока. В начина му на ходене обаче имаше нещо странно. Всеки друг би гледал в краката си, пред себе си или витрините отляво. Този тип обаче доста често поглеждаше рехавия неделен трафик. Сякаш се боеше, че някоя кола го следи.
Защо? От ченгетата или от обирджии? От убиец?
Или господинът с тъмното яке усилено избягваше да поглежда собствената си мишена — самия Франклин Уолш?
Двайсет и една годишният Уолш умееше да дебне, да се бие, да атакува. Да оцелява.
Надушваше кръвта.
Интуицията му подсказваше, че този тип е опасен.
Погледна бързо към него, но другият мъж явно го очакваше, защото веднага отмести очи. Франк зърна само кръглото лице и тази смахната коса — ситни руси къдрици, лъскави. Това обаче беше Вилидж и странностите бяха в реда на нещата.
В следващия момент господинът с тъмното яке спря пред една витрина и наклони глава на една страна, сякаш много се интересуваше от изложените стоки. Може би все пак беше обикновен минувач. Франк си каза да престане с параноята. Освен това той умееше да се грижи за себе си. Чувстваше тежестта на ножа в джоба си. Потупа го за увереност.
Скоро мислите му постепенно се изместиха от мъжа с тъмното яке. Дори от това, което предстоеше в близкия половин час — схватката с ножове, за която от няколко дни не спираше да мисли.
И се насочиха към… какво друго? По дяволите! Посещението при майка му през уикенда. Тя го прехрани. Накара го да я заведе да пазарува в най-претъпкания мол в Лонг Айлънд. И, разбира се, почти нямаше за какво да си говорят — никога нямаше — въпреки че жената поне пет-шест пъти засегна темата за сватбата на сестра му.
Част от темата включваше факта, че на Барбара и съпруга ѝ щяло „сигурно да им се роди детенце до една-две години“.
С това неволно го накара да си представи как сестра му прави секс, което му уби апетита на цялата вечеря, или поне до десерта.
— Броби и Стив искат четири. В идеалния случай, през година.
Какво искаше да каже майка му? Дали очакваше Франк да размаха вълшебния жезъл (хъм… лош избор на дума) и пуф, да се пръкне отнякъде жена, която ще ражда деца? По дяволите, не разбираше ли, че той прави всичко, което е по силите му? Неговият живот не беше като на другите хора. Кой например можеше да разбере манията му?
Ножовете, боят, кръвта…
Имаше и още нещо — взискателността. При тази професия Франк не се срещаше с много жени.
Освен това той харесваше една конкретна жена.
Ох, Габриела…
Вторник, да!
Гласът ѝ и тази усмивка.
Франк крачеше бързо от гара „Пен“ към Медисън Скуеър Гардън. Беше доста добра разходка, при която с гаранция щеше да изгори поне сто калории, особено в есенната прохлада. Той нарочно бе съблякъл якето си, за да свали повече мазнини, да изгори повече енергия в студа — въпреки че не харесваше да гледа закръгленото си тяло във витрините, покрай които минаваше. Не трябваше да слага тази фланелка. Прекалено прилепваше по тялото, разкриваше твърде много.
„Ами не гледай“ — каза си.
Обаче пак гледаше.
Въпреки това не облече якето. В студено време организмът изгаря с петдесет процента повече калории, отколкото на топло. На Северния полюс човек може да яде каквото поиска и пак ще отслабне. Той бе проучил. По шест хиляди калории на ден. Трябваше да поживее една година там.
Франк отново се огледа и забеляза, че типът с тъмното яке е минал на неговия тротоар и се движи с неговата скорост.
Дебнене, нападение, убийство…
Не, сигурно беше параноя.
„Защо ще се интересува от мен? — помисли си. — И дори аз да съм целта му, как ме откри тук, на улицата, на идване от «Пен»?“
Но, разбира се, Франк Уолш познаваше добре компютрите — и добрите, и лошите им страни. Знаеше за засичането на телефони и минирането на данни. Тази сутрин бе купил билета си до града с кредитна карта. Телефонира на майка си и ѝ каза, че се е качил във влака. Ако някой е искал, би могъл да разбере на кой влак се е качил Франк, кога пристига на гарата, дори как изглежда — от снимката в Департамента за моторните превозни средства (дори там да беше с петнайсетина килограма по-слаб).