Зави по своята улица във Вилидж и хвърли поглед назад, като стискаше ножа в джоба си.
Къдравият тип го нямаше.
Франк продължи към осеметажния блок, в който живееше. Когато стигна до входа, бързо се шмугна вътре, като отново се огледа, но тихата, оградена с дървета уличка бе пуста.
Влезе във фоайето и най-сетне се успокои.
— Здравей, Артър.
Портиерът беше стар; когато ходеше, тътреше краката си, и миришеше на „Олд Спайс“.
— Има колет за вас, господин Уолш.
— От „федекс“ ли?
Франк очакваше да получи ножа, кукрито. Тия непалци бяха доста по-опасни, отколкото си мислеха повечето хора.
Кротки шерпи, дрън-дрън.
— Не, донесоха го на ръка. Някакъв латино го остави вчера.
Беше найлонова торбичка, съдържаща нещо правоъгълно и тежко, Франк я взе.
— Благодаря.
Не мислеше да дава бакшиш на портиера. Беше достатъчно щедър около Коледа. Когато погледна в плика обаче, сърцето му се разтуптя весело. Той прочете бележката, съпътстваща пакета, и се засмя.
Даде на Артър пет долара.
Старецът ги взе, без да каже нищо, но вдигна ръка, което Франк реши да приеме като благодарност.
Той отключи вратата на апартамента си и влезе. Хвърли якето си на креслото пред големия телевизор.
Тристайното жилище бе тъмно и безумно претъпкано с всякакви вещи, но уютно — понякога потискащо, в зависимост от настроението му. В кухненския бокс имаше газов котлон и фурна, достатъчно голяма за приготвянето на вечеря за един-двама души. Микровълновата беше на масата, където делеше мястото с купчини книги и списания. В миналото обаче в това славно средище на бохемското изкуство са се писали стихове, рисували са се картини, пушело се е трева, правело се е секс с колкото жени можеш и се е пиело до припадък; готвенето е било второстепенно, ако не и напълно излишно.
Франк отиде до прозореца и погледна към „Уестбет“, известното артистично средище. Виждаше прозореца на стаята, в която Даян Арбъс преряза вените си през 1971 година.
Поне така му каза агентът на недвижими имоти, виждайки поредния балък. Сякаш фактът, че ще вижда мястото, където някаква смахната фотографка е сложила край на живота си, правеше апартамента по-привлекателен за Живеене.
Франк премести погледа си и огледа улицата за тъмни якета.
Не видя нито един убиец от „Матрицата“ с мазна, къдрава руса коса. Той дръпна завесата.
Върна се при пратката, която току-що бе получил, и изпълнен с радост, извади тъмнозелената кутия от шампанско „Дом Периньон“.
Взе бележката:
Скъпи Франк. Мисля си за теб. Скоро ще се видим! Нямам търпение да дойде вторник. Ще ти се обадя!
Той се почувства, сякаш е изтеглил печеливш билет от лотарията за милион долара. От удоволствие се засмя с глас.
Шампанско! И не някоя евтина марка.
Представи си тънката талия на Габи; стегнатите ѝ, сферични гърди; гъстата кестенява коса, която тя през повечето време носеше събрана или вързана на опашка. Понякога обаче я пускаше и това страшно му харесваше.
Боже, колко беше красива!
Той си я спомни с жълтия бански, когато се печеше в Сентрал Парк. Спомни си белега, който видя на корема ѝ. Чудеше се дали е от цезарово сечение или от инцидент.
Замисли се как би могъл да разбере.
Тъпо беше да я пита.
Срещата на кафе в петък бе минала чудесно, Франк явно премина успешно някакво изпитание, защото виж това! Той отново погледна зелената кутия. Отново прочете бележката. И още веднъж.
Леле, „Дом Периньон“. Написа марката в „Гугъл“.
Мамка му! Сто и петдесет долара!
Франк започна да си фантазира за срещата им във вторник. Щеше да почисти апартамента.
Да мине с прахосмукачката. Да ароматизира… той подуши въздуха и усети някаква гадна миризма.
Щеше да смени чаршафите.
Франк погледна часовника си. Е, по-късно щеше да мисли за срещата им. Наближаваше време за схватката.
Време за смърт, време за кръв.
Дланите му се изпотиха.
Франк Уолш отиде в мръсната спалня и изпразни съдържанието на джобовете си в шкафчето: четирийсет и три долара в намачкани банкноти, монети, касови бележки, опаковка от „Неко Уофър“, опаковка от „Киткат“ и ножа, който носеше постоянно, петсантиметровото швейцарско ножче с лупа, клечка за зъби и ножичка.
Отвори гардероба. Вътре имаше десетки обувки, един костюм, четири камуфлажни якета и полица за шапки, на която имаше само едно гръцко рибарско кепе. Той го взе и го нахлупи върху рошавата си коса. Седна на един скърцащ стол и включи компютъра, като събу обувките си, без да ги пипа с ръка. Взря се в екрана, увеличи звука с мишката и в стаята се разнесе музика — музика от друго измерение.