— Знаете ли как ми звучеше? Като героя от филмите за Батман. Хийт Леджър го играе. Спомняте ли си?
— Да, прав сте. Точно така. Жокера.
Изведнъж Габриела стисна плетивото, сякаш искаше да го скъса. След малко се отпусна, наведе глава, отпусна рамене.
— Боже какъв кошмар беше този уикенд! — Усмихна се жално. — Само преди два дни бях щастлива майка с работа, която обичах. Тъкмо се бях запознала с Даниел и, сещате се, между нас нещата потръгнаха много добре. А сега? Дъщеря ми е отвлечена. Даниел и шефът ви рискуват да бъдат застреляни. Полицията ме издирва и днес извърших някои… някои ужасни неща. Ох, Исусе…
Кимна към прозореца:
— И очевидно Джоузеф не е единственият, който ме преследва. Проклетият „Октомврийски списък“! Защо това трябваше да се случи точно на мен?
— Всичко ще се оправи — опита се да я успокои Сам, но и двамата съзнаваха, че това са само думи.
След известно време тя попита:
— Защо Даниел прави всичко това за мен? Всеки друг отдавна би избягал.
— Защо ли? Защото има интерес в това, което се случва?
— Какъв интерес?
— Вие.
— Аз ли?
Сам се усмихна:
— Той ви харесва. Така ми каза… Освен това ме помоли да не ви казвам.
Тя си представи Даниел с късо подстриганата му черна коса, мъжествената брадичка, игривите сини очи.
Актьорът…
Габриела изпита особено гъделичкащо чувство ниско в корема. Спомни си докосването на устните му върху нейните, близостта на тялото му, аромата му, вкуса му. Влагата на челото му и на нейното.
— И аз го харесвам.
— Нищо чудно — коментира Сам, като седна по-напред на кожената табуретка. — Даниел е красив, богат и галантен мъж. Много жени виждат това и си мислят: „Бинго!“ Не се интересуват обаче от личността му, какъв е всъщност. Не търсят духовна близост. Даниел каза, че вие сте установили тази близост още преди да разберете за яхтата, скъпите коли и парите му.
— Да, първата ни среща не беше най-романтичното преживяване в историята на любовните връзки. — Тя погледна Сам предпазливо. — Добре, той ме харесва. Но прави това за мен заради случилото се в Ню Хемпшир. Нали?
— Той ли ви разказа за това? — изненада се Сам.
— Да, разказа ми. Звучеше доста страшно.
Той кимна:
— О, да. Това промени целия му мироглед. И наистина, може би то също е една от причините да ви помага. Като един вид компенсация за станалото. Беше му много трудно. Можете да разберете, след като това, което се случи с децата му, и всичко останало…
— Да.
— Даниел не разказва на всеки за събитията в Ню Хемпшир. Всъщност почти на никого.
Тя се втренчи в плетивото, в преплетените цветове.
— Боже, това, което правят двамата с Андрю, е толкова рисковано. Опитаха се да го омаловажат, но… — Габриела извади телефона си от предния джоб на пуловера, погледна го и пак го прибра.
— Нещо ново?
— Не.
Тя въздъхна. Стана, отиде до барчето и си наля червено вино. Вдигна вежди. Сам кимна. Напълни една чаша и за него, върна се на дивана и му я подаде. Двамата отпиха. Без да се чукнат за наздраве, разбира се. Рано беше за това.
Габриела седна и понечи пак да отпие, но се отказа. Въздъхна силно.
— Добре ли сте — попита Сам.
Тя се намръщи и се втренчи във вестника, оставен върху злокобната масичка. Наведе се напред.
— Боже мой!
— Какво има?
— Знам какво е! — възкликна тя; зениците ѝ бяха разширени като монети.
Той я погледна въпросително.
— Списъкът „Октомври“, Сам.
Бутна броя на „Ню Йорк Таймс“ към него. Сам се приближи и го взе. Тя продължи:
— Знам какво означава! Знаците са били през цялото време пред очите ми. Просто не ги бях свързала досега. — Добави шепнешком: — Лошо е, Сам. Това, което ще се случи, е много лошо.
Преди да поясни обаче, от антрето се чу изщракване, последвано от отчетливото мелодично „о-ооо“ на пантите на входната врата. Застоялият въздух в стаята се раздвижи.
Габриела скочи на крака. Сам Ийстън, с чаша в едната ръка и вестник в другата, се обърна към вратата.
— Добре ли е дъщеря ми? — извика Габриела. — Моля ви, кажете ми! Добре ли е дъщеря ми?
В стаята нахълта мъж. Но не беше Даниел Риърдън или Андрю Фарадей, които се връщаха от мисията си да спасят момичето.
Джоузеф носеше черно яке, черни ръкавици и жълти авиаторски очила. Лъскавата му златисторуса къдрава коса стърчеше на всички страни.
Държеше пистолет, на чието дуло бе завит къс метален заглушител.
— Не! — изпищя Габриела, като погледна към Сам.
След като бързо огледа стаята, Джоузеф се обърна към тях и почти игриво вдигна пистолета.