На екрана се появи познатата емблема, която му създаваше комфорт — сякаш виждаше табелата за начало на родния си град.
Ролевата игра номер едно в света
Франк натисна с мишката върху „Продължи играта“ и събуди аватара си — строен, красив воин, който приличаше на собственика си само по цвета на косата. Насочи героя към оръжейната и избра даратския нож.
После изпрати аватара с крилат кон до Проспеския лес, където трябваше да се срещне и да се бие е героя на някакъв младеж от Тайван.
Бяха насрочили този дуел, за да уредят един спор между клановете си, както беше според правилата на играта.
След няколко секунди влезе в Кръга на съдиите, заобиколен от десетки аватари от двата клана. Хората, стоящи зад съществата — с които Франк не се беше срещал лично и дори не бе разговарял — накараха воините и магьосниците си да ръкопляскат, да подскачат и да реват окуражително. Противниковата страна, разбира се, правеше същото — окуражаваше своя воин.
След малко се появи и вражеският аватар — странно същество с пипало за опашка. Огледа бойния ринг и влезе в него.
Франк накара своя аватар да направи същото. Двамата анимирани герои застанаха един срещу друг.
Франк си спомни за момент типа с тъмното яке, но бързо го забрави. Трябваше да победи в този бой е ножове. Накара героя си да приклекне и е насочено напред зловещо острие го придвижи срещу противника, който зае отбранителна позиция и се втренчи във врага със змийските си очи.
Франк симулира крачка настрани, но в следващия миг скочи напред, размахвайки ножа като хеликоптерна перка. Представи си, че защитава Габи от зловещото създание, което иска да я изнасили.
Разхвърча се кръв и от тонколоните „Боуз“, струващи една месечна заплата, се разнесоха злобни писъци.
Той атакува отново.
Дебнене, нападение, убийство…
Трета част
20.
Събота, 22.00
10 часа и 30 минути по-рано
— Хал, извинявай, че развалям съботната ти вечер.
— Винаги съм готов да ти помогна, Пит.
Двамата мъже се ръкуваха енергично. По съвпадение и двамата носеха златни гривни на дясната китка. Едната — подбрана с вкус; другата — не.
— Е, сядай — каза Питър Карпанков, като махна към един стол от другата страна на красивата, но доста изтъркана антикварна махагонова маса, която използваше за бюро. — Настанявай се. Нещо за пиене? Уиски? Това ли пиеш? Нещо друго?
— Не, благодаря.
Хал Диксън бе леко пълен, костюмът му — поизмачкан, но ризата — идеално изгладена дори в този късен час.
Намираха се на третия, последен етаж на старата сграда на Десето Авеню, където се помещаваше фирмата на Карпанков.
Руснакът си наля водка и отпи. Топла. Вдигна вежди и погледна госта си:
— Сигурен ли си, че не искаш нищо?
— Да, наистина, Пит. Тоест прав си, че обичам уиски, но в момента не ми се пие. Ако жена ми надуши, че съм пил алкохол, тежко ми. Мога да пия с нея, но не преди нея. Знаеш как е.
— Ох, жени, жени…
Стройният мъж се изкиска. Толкова много приличаше на Владимир Путин, че Диксън се чудеше дали не е някакъв роднина на руския президент. Нямаше акцент, но понякога човек можеше да си представи, че има.
Откъм ъгъла се чу тихо ръмжене и кучето на Карпанков — чиято порода не беше позната на Диксън — се протегна и мързеливо погледна госта. Не враждебно, но не и приятелски. Отново се просна на възглавничката и изпъшка. Животното сигурно тежеше седемдесет-осемдесет килограма. То впери кафявите си очи в Диксън и продължи да го гледа. Козината му на черни и сиви петна бе настръхнала — може би просто беше твърда.
А може би се готвеше да атакува.
— Добро животинче — с любов отбеляза Карпанков.
— Голямо е.
— Чух, че нещата ти доста са потръгнали. — Руснакът изглеждаше впечатлен. — Този проект за нов мол…
— Е, да — потвърди Диксън, като гледаше домакина си в очите. — Ще ударим келепира, въпреки че нямам никаква представа какво означава този израз.
Карпанков примигна. После се засмя:
— Ха, вярно. Не се бях замислил. „Да удариш келепира“. Какво означава това? Хората ей така си говорят, без да се замислят. Използват всякакви клишета. Направо да ти се додрайфа.