Сега шокът беше преминал, но на негово място имаше гняв и може би — решителност.
— Защо поиска да го задържим? — попита тя. Когато бяха в уличката, първата реакция на Габриела беше да хвърли плика, сякаш бе напоен с киселина. Той обаче извади елегантната си копринена кърпичка и вдигна торбичката заедно със съдържанието ѝ.
— Това е веществено доказателство — обясни сега.
— Има ДНК… — кимна към плика — … може би дори отпечатъци от Джоузеф, ако е бил невнимателен.
— Прав си. Не се замислих за това. Реагирах емоционално.
— Съвсем разбираемо при тези обстоятелства. Двамата се умълчаха. Когато таксито стигна до Сентрал Парк и наближи апартамента ѝ, тя погледна шофьора, за да види дали ги слуша, но той говореше по мобилния си телефон на някакъв близкоизточен език. Габриела прошепна на Даниел:
— Полицията сигурно наблюдава апартамента. Може би и Джоузеф също.
Накара шофьора да продължи една пресечка по на север, зад блока ѝ. Таксито спря в една тъмна странична улица.
— След няколко минути се връщам — каза Габриела.
Апаратът така или иначе отмерваше времето за престой и шофьорът не се интересуваше с какво се занимават пътниците му, какви тайни мисии изпълняват. Продължи насечено разговора си.
Габриела слезе от таксито и тръгна покрай стените на близките сгради, сякаш отвсякъде дебнеха шпиони. Стигна до сервизната врата на блока. Товарният вход не беше заключен, но вратата към мазето — да. Ключът от главния вход обаче също ставаше.
След пет минути влезе в апартамента си, като не светна лампите. Почти пипнешком намери някакви дрехи и папките, които ѝ трябваха, и ги напъха в един спортен сак. После внимателно надникна навън, за да се увери, че никой съсед — или по-важно, полицай — не дебне в коридора. Нямаше никого.
Излезе и заключи.
Когато се върна при таксито, бързо се качи и шофьорът плавно потегли.
Даниел стисна коляното ѝ.
— Сара — измърмори тя след няколко пресечки. — Как ли се чувства сега, какво ли си мисли?
— Не се тревожи за това — прошепна той.
Отново я прегърна през раменете и тя почувства топлината му да я обгръща.
Като криволичеше във вечерния съботен трафик, образуващ леко задръстване около центъра „Линкълн“, таксито продължи на юг и изток през Мидтаун. След десет минути бяха пред „Уолдорф Астория“. Даниел плати на шофьора и двамата с Габриела слязоха на Парк Авеню. Отново с помощта на кърпичката той взе найлоновия плик със съдържанието му и го пъхна в сака си.
— Внимавай — прошепна Габриела. — Кръвта.
Когато влязоха във фоайето, спря и примигна смаяно.
— Леле, колко е красиво!
— Не си ли идвала в „Уолдорф“?
— Няма как, при моите финансови възможности.
— Обикновено идвам тук само за срещи с клиенти, но съм отсядал няколко пъти. Когато вкъщи е имало някакъв ремонт. Тук е старият Ню Йорк. Това харесвам в хотела.
Габриела се огледа, спря поглед върху красивата дървена облицовка, масивния часовник по средата на фоайето, високия таван.
— Хайде — подкани я той. — По-късно ще разглеждаме забележителностите.
На рецепцията взеха две стаи. Даниел плати с кредитна карта — тревожеше се, че полицията или някой друг, който иска да се добере до „Октомврийския списък“, може да я открие, ако тя използва своята. Минирането на данни беше на мода — поне така бе прочела в „Ню Йоркър“.
Качиха се с асансьора. Стаите им не бяха съседни, но се намираха на един етаж, недалеч една от друга. Докато вървяха по коридора, Габриела отново почувства как семенцето на привличането набъбва в нея — дори по-силно, отколкото по-рано днес в бара, когато се запознаха.
„Да — мислеше си — Сара.“ Но това име не ѝ пречеше да се вълнува силно при всеки поглед на Даниел. Смъмри се: „Как изобщо можеш да си помислиш да спиш с него?“
Друг вътрешен глас възрази: „Защото твърде дълго беше самотна. И защото с Даниел Риърдън малко — или може би много — си приличате.“ Но си напомни: „Съсредоточи се. Сара, Сара, Сара…“
В коридора каза:
— Хайде да хапнем нещо. Или поне да пийнем.
— Да, май имам нужда.
Сутрешната им закуска бе далечен спомен.
След като оставиха саковете в стаите си, двамата се срещнаха в затъмнения, елегантен бар на долния етаж. Седнаха един до друг от едната страна на масата, с допрени колене. Сервитьорката, с коса, събрана на голям кок, се приближи, поздрави ги и се представи като Лиз. Поинтересува се дали са в града по работа или на почивка. Габриела остави Даниел да отговори.