— Просто разглеждаме забележителностите — каза любезно.
— Жалко, че времето не е по-хубаво. Миналата седмица беше по-топло.
Поръчаха сирена, пастет и хляб, с бутилка брунело.
Докато пиеха силното тосканско вино, говореха за всичко, каквото им хрумне — за всичко, освен за „Октомврийския списък“ и отвличането, а още по-малко за найлоновия плик. Тя бе взела от апартамента си папките, озаглавени „Прескот Инвестмънт“ — текущи задачи. Остави ги обаче неотворени, сякаш се боеше, че няма да намери отговорите как могат да спасят отвлеченото ѝ дете.
Погледна телефона си и въздъхна:
— Съобщение от Рафаел. Успял е да се измъкне и да занесе пратката. Дотук добре.
Даниел кимна при тази добра новина. Свали сакото си и тя зърна ивица зачервена кожа — белег, видим през деколтето на ризата. Преминаваше от гърдите до рамото му. Даниел улови погледа ѝ и срамежливо закри белега.
— Може ли да попитам откъде ти е?
Той се поколеба.
— Извинявай, не искам да се бъркам, където не ми е работа.
— Няма проблем, ще ти кажа. Преди няколко години карах децата в Ню Хемпшир и бях много уморен. Не трябваше да продължавам. Заспах и изхвърчахме от пътя.
— Боже мой!
— Колата падна в една река. Вратите бяха заключени. Започна да се пълни с вода.
— Даниел, не!
— Боже, колко беше студено! Отивахме да видим есенната гора. Беше септември, но адски студено.
— Какво се случи? — прошепна тя.
— Щяхме да се удавим, но някакъв местен тип мина случайно. Изглеждаше като от филма „Избавление“, сещаш се. Планинец, селяндур. Слезе с пикала до реката, грабна една брадва и скочи да ни спасява, въпреки че водата беше ледена. Доплува до нас, разби задното стъкло и ни измъкна. Аз се порязах на една ламарина, докато избутвах момчетата навън.
— Ох, ужасно!
Даниел се засмя леко:
— И знаеш ли какво? Щом стъпихме на брега, онзи тип ни махна за довиждане и си тръгна. Не прие пари, дори не си каза името. Държеше се сякаш, мамка му, няма нищо по-нормално от това, да рискуваш собствения си живот, за да спасиш някого. Като че ли това бе най-естественото нещо на света.
— Още ли те боли? — попита тя, като кимна към гърдите му.
— Не, не. Това беше преди пет години. Понякога се схващам малко, когато е влажно. Но нищо по-сериозно. — Той замълча за момент. — Постъпих глупаво и за малко щях да убия синовете си. Този човек ми даде втори шанс. Не знам дали заслужавах. Но той се появи.
Габриела докосна ръката му. Страшно ѝ се искаше да го целуне, но положи усилие и устоя на изкушението. Двамата взеха чашите си с вино и се умълчаха.
Даниел плати сметката и по предложение на Габриела взе половината папки. Щяха да прекарат останалите часове на вечерта, докато капнат от умора, в търсене на следи за това, къде Чарлс Прескот би могъл да скрие парите. Качиха се в асансьора. Горе Даниел я изпрати до вратата на стаята ѝ.
Тя го прегърна.
— Даниел, не знам…
— Не знаеш как да ми благодариш ли?
Вместо да отговори, тя се притисна по-силно до него и захлипа.
— Тя ще бъде добре — успокои я той. — Дъщеря ти ще се върне жива и здрава.
Габриела избърса очи, отдръпна се от него и си пое дълбоко въздух. Овладя се.
Минаха няколко секунди; двамата стояха неподвижно, заслушани в гласовете и смеха от другите стаи, звука на телевизор.
Тя отвори вратата и влезе в стаята си, обърна се отново към него. Даниел се приближи.
„Дали ще ме целуне?“ — запита се тя.
Почуди се също как ще реагира самата тя, ако се случи.
Вместо това обаче той я прегърна сдържано и измърмори:
— Лека нощ.
Отдръпна се в коридора. Вратата се затвори и Габриела остана сама.
18.
Събота, 17.55
2 часа и 35 минути по-рано
Вървяха на север през Ийстсайд, като заобикаляха боклуци и туристи, хора, излезли да вечерят рано, отиващи на работа за нощна смяна, разхождащи кучетата си и бездомници… или може би просто жители на квартала, които приличаха на клошари — с измачкани дрехи, рошави, брадясали, раздърпани.
Задачата им, засега доста трудна, бе да намерят такси, с което да отидат до апартамента ѝ. Габриела измърмори ядосано:
— Ония гадняри там — забавиха ни с цял час! А срокът изтича след няколко минути!
— Поне не те вкараха в затвора — отбеляза той.
Тя не коментира това вяло успокоение.
— За бога, Даниел, безнадеждно е. Знаех, че не можем да намерим парите навреме, но поне можехме да открием някаква конкретна следа преди изтичането на срока. Нещо, с което да уверим Джоузеф, че скоро ще имаме парите. Но сега… по дяволите! — Беше отчаяна. Кимна на изток и юг, откъдето бяха дошли. — Проклети садисти, ония двамата.