— Благодаря! Ще…
— Не съм свършил. Утре в шест вечерта ще ми дадеш „Октомврийския списък“. А сега — петстотин хиляди.
— Не! Не можеш да направиш това.
— Така ли казваш на данъчните? „Извинявайте, ама не мога да ви платя каквото искате. Не ме наказвайте! Аз съм разкаял се нацист.“ — Гласът му отново стана игрив. Той се изсмя.
— Защо не ми поискаш цял милион? — изкрещя Габриела. — Или десет? — Даниел стисна ръката ѝ.
— Давам най-доброто от себе си, Джоузеф — добави тя през сълзи.
— Аха, това е като „опитването“. Няма „най-добро“ или „най-лошо“. Само трябва да спазиш твоята половина от споразумението ни.
— Ние нямаме споразумение! Ти ме изнудваш, отвлече…
— Ало! Не си ли говорихме вече за диалозите във филмите? Така, говорех за последствията. Първо, наказанието — допълнителните сто бона. Второ, отиваш на клошарски лов.
— На какво?
— Клошарски лов.
— Не разбирам — сподавено прошепна Габриела.
— Кое не разбираш? Ще бъде лесно. Сигурен съм, че ще намериш голямата награда за по-малко от трийсет минути.
— Ти си луд!
— Е, това е нещо относително, не мислиш ли? Иди на Таймс Скуеър. Зад контейнера на задната уличка при кръстовището на Четирийсет и осма и Седмо Авеню. От западната страна.
— Какво има там? — попита тя е писклив, разтреперан глас.
Джоузеф обаче затвори.
Нямаха нужда от такси.
„Наградата“, която бе оставил да намерят, беше на четири-пет пресечки. Те се гмурнаха в света на Таймс Скуеър — объркан свят на ярки светлини, огромни монитори с висока разделителна способност, взаимнозаглушаващи се музикални парчета, амбулантни търговци, улични музиканти, изнервени шофьори, луди велосипедисти, туристи, туристи, туристи… Сега тълпата бе по-гъста, по-шумна, по-нетърпелива за предстоящите пиеси, концерти, филми, вечери в ресторантите.
За десет минути намериха пресечката, за която говореше Джоузеф.
— Там! Ето го контейнера — извика Габриела и тръгна към него.
— Чакай.
— Не.
Даниел се опита да я спре. Но тя се изскубна, коленичи и надникна зад очукания, тъмнозелен контейнер.
Извади найлонов плик с емблемата на аптечната верига Си Ви Ес и погледна вътре. Задави се.
— Това е пуловерчето на Сара!
Розовата дрешка бе сгъната внимателно. Габриела понечи да я вдигне и застина като вцепенена.
— Кръв, Даниел!
Размазаните петна, вече засъхнали и покафенели, се виждаха ясно. В тях имаше нещо примитивно, като цветовете на войната върху лицето на древен воин.
Габриела плахо вдигна пуловера, който бе вързан с раирана панделка за коса. В този момент дрешката се разгъна и от нея върху мръсния тротоар изпадна нещо. Розовото пръстче бе изцапано с кръв.
Даниел успя да я хване, преди главата ѝ да се разбие върху паважа.
17.
Събота, 17.30
25 минути по-рано
„Добро за мен е само това, което е в мой интерес…“
Джоузеф Астър си повтаряше тези думи, докато носеше пазарската чанта към склада в западния край на Манхатън, между Четирийсета и Петдесета улица. Уличното движение бе шумно; това по река Хъдсън — тихо.
Масивното му тяло заемаше тротоара; хората поглеждаха туловището му, безизразните очи и къдравата руса коса и се отместваха от пътя му. Джоузеф не им обръщаше внимание — след като се увереше, че никой не е ченге и не представлява друга опасност.
Когато пред него се разкри впечатляващата гледка към един самолетоносач „Интрепид“, той зави по близката пресечка и наближи едноетажния склад. Отключи тежкия катинар и напрегна мускули, за да отвори вратата. Влезе и я затръшна след себе си. Светна лампите. Складът беше почти празен, макар че вътре имаше паркирани два микробуса, единият — абсолютно неизползваем, и в дъното бяха струпани кашони, омекнали и превърнали се в грозна мухлясала купчина. Сградата почти не се използваше, както няколко хиляди подобни като нея в района на Ню Йорк. Малки, солидни постройки, винаги нуждаещи се от пребоядисване и дезинфекция, без прозорци или с толкова зацапани стъкла, че през тях на практика не преминаваше светлина. Повечето от тези сгради бяха с легално предназначение. Някои от тях обаче се използваха от мъже, предимно от мъже, нуждаещи се от тайни квартири за определени дейности — скрити от обществото, скрити от полицията. Вземаха ги на дългосрочен наем, с предварително плащане. Консумативите се покриваха от фиктивни фирми.