Тази нощ бе последната, в която използваше този склад; щеше да го напусне завинаги и да се премести в друг подобен в Сохо за останалата част от работата, която можеше да нарече мисия „Габриела“ или мисия „Прескот“, но вместо това — с някакъв извратен хумор — наричаше „Приспиването на Сара“.
Съблече якето си, но остана с бежовите платнени ръкавици — винаги с ръкавици. Отиде до ъгъла на склада, при работната маса. По средата ѝ беше якето, което бе показал на Габриела по-рано през деня, както и розово пуловерче с бродиран надпис „Сара“ на гърдите. Отдясно имаше десетина стари инструмента и между тях намери голяма лозарска ножица, като тези за рязане на клони или цветя. Беше ръждясала, но достатъчно остра.
Единственият подходящ…
От пазарския плик извади пластмасова ръка от шивашки манекен, която бе откраднал по-рано следобед от товарната рампа на един магазин в Модния квартал, след като проследи Риърдън и Габриела до сградата на „Прескот Инвестмънтс“.
Стисна здраво ножицата и отряза малкото пръстче на чучелото при втората става. Постави го по средата на дрехата и извади последното нещо, което имаше в плика — говежда рибица, увита в дебел целофан. С ножицата сряза дупка в единия край на опаковката и остави кръвта да капе върху пуловера. Имаше повече течност, отколкото бе очаквал — резултатът беше доста кървав.
Чудесно.
Той върза дрешката с раирана панделка за коса.
Докато гледаше как говеждата кръв попива в плата, помисли: „Прекрасно, красота…“ Не трябваше да забрави да го каже по-късно на Габриела. Докато работеше, отвори бутилка от любимата си напитка „Спешъл Брю“. На практика това бе единственото, което пиеше. Действаше му подсилващо, успокояващо. Отпи голяма глътка.
Една бутилка на ден…
След като почисти и прибра месото в хладилника в малкия кухненски бокс на склада, пъхна творението си в найлонов плик с емблема на аптечната верига Си Ви Ес.
Върна се на масата и седна, отпи глътка „Хавайски пунш“ — с оригиналния аромат, червен.
Почуди се как ли ще реагира Габриела на сувенира в торбичката.
Отново погледна часовника си. Крайният срок наближаваше. Замисли се за Габриела, за „Октомврийския списък“ и Даниел Риърдън. Бе видял бизнесмена за първи път преди около шест часа на улицата с Габриела, а вече го мразеше силно.
Замисли се също за приятеля ѝ Франк Уолш, когото не познаваше, но беше следил известно време и, разбира се — проучил. Джоузеф винаги се подготвяше добре, когато практикуваше занаята си.
Франк Уолш — дебелакът, Франк Уолш — смотанякът.
Джоузеф не изпитваше особена неприязън към господин Уолш. Смяташе го за глупав, наивен човек. Жалък.
Помисли си колко жалко е, че ще прекара последната си нощ на този свят в компанията на майка си, а не с някоя мацка, която да изчука. Поне така предполагаше Джоузеф. Пфу!
Септемврийският хлад проникваше в склада и въпреки че имаше достатъчно естествена изолация, Джоузеф потрепери. Нямаше търпение да свърши тази част от работата и да се връща вкъщи в Куинс, където го чакаха няколко филма на дивиди, все още неразопаковани. Повечето хора биха се изненадали, че човек като него, който е убил двайсет и двама души — мъже, жени, и макар и само при крайна необходимост или по случайност, деца — обича да гледа филми. Но пък защо не? Убийците също са хора, нали? Всъщност той бе научил доста неща за занаята си от филмите и телевизията.
От „Дългият прекрасен петък“, „Професионалистът“, „Източни обещания“ и други. От „Семейство Сопрано“ — не толкова. Въпреки че харесваше сценария, той така и не можеше да разбере защо Тони и хората му — никой от които не беше особено интелигентен — не бяха арестувани и хвърлени зад решетките още към средата на първия сезон.
Късмет може би.
Ха-ха, не! — заради сценаристите.
Той вдигна яката на якето си и с удоволствие си представи как ще се върне вкъщи, ще седне пред уредбата „Сони“ сам — е, всъщност с котарака си Антониони — и ще изгледа последните дискове. Дали да не вземе и рибицата да си я сготви за вечеря?
Не, тази вечер щеше да хапне диетично. Да спести малко калории.
Джоузеф погледна часовника си. Взе найлоновия плик с емблемата на Си Ви Ес, излезе и заключи вратата на склада.
16.
Събота, 16.50
40 минути по-рано
— Не очаквах, че ще го намерим — задъхано прошепна Габриела. — Списъкът „Октомври“.
Вървяха бързо по Трето Авеню, за да се отдалечат колкото може по-скоро от сградата.
— Не го погледнах — каза Даниел Риърдън. — Какво има на него?