— Видях само първата страница. Имена на хора, адреси, числа. Може да са номера на банкови сметки, може да са парични суми. Не знам какво означават. Никое от имената не ми е познато.
Продължиха мълчаливо няколко минути. След малко той пак заговори:
— Видя ли някъде да се споменава „октомври“?
— Не.
— Чудя се какво ли означава това? Дали е анаграма, име?
— Може би означава, че нещо ще се случи идния месец. Нещо много лошо.
Тя въздъхна, сякаш сега се почувства още по-виновна, задето не предаде списъка на полицията.
— Колко остава? — попита. — До срока, който даде Джоузеф?
— Около час и десет минути — отговори Даниел.
— О, не! Толкова ли е късно? — Габриела се загърна по-плътно с якето. Вятърът бе силен и носеше есенен хлад. — Абсурд да намерим парите навреме! Нямаме никаква следа.
— И аз не виждам как — съгласи се той.
— Поне списъкът е у нас!
— Това не е нещото, което той поиска в шест — отбеляза след кратко колебание той. — Искаше парите.
— Списъкът обаче е по-важен за него. Не остана ли с такова впечатление? Ако е разумен, ще го вземе и ще пусне Сара.
— Съжалявам, Габриела, но не мисля, че Джоузеф е много разумен човек.
Тя се втренчи в него и гласът ѝ прозвуча почти истерично:
— Ама това е единственото, което имам!
— Все пак трябва да се опитаме да намерим парите — настоя той. — Или поне мястото, където може да са, за да можем да му кажем, че сме близо. Това може да се окаже достатъчно — ако му дадем конкретни уверения, за да спечелим време.
Тя отпусна рамене и кимна към сградата:
— Ако в офиса няма нищо, не знам къде другаде да търсим следи…
Изведнъж млъкна.
— Какво има?
— Снощи, когато се видяхме…
— Да?
— Бях си тръгнала от работа по-рано, за да отида на срещата за договаряне на наема на онази сграда на Банкърс Скуеър. Онази спешна задача… бях взела няколко папки.
— Да, спомням си. Помислих, че си голям работохолик. Какво има в тях?
— Разни задачи за счетоводителя. Някои са свързани с фирмата, но има и лични на Чарлс. Ако в тях намеря нещо, можем поне да кажем на Джоузеф, че сме попаднали на следа.
— Хайде тогава да отидем у вас. Бързо. Няма много време.
Излязоха на края на тротоара, за да хванат такси.
Даниел вдигна ръка да помаха на едно, но в този момент зад гърба им се чу заповеден глас:
— Стойте на място.
Те спряха, спогледаха се изненадано и се обърнаха.
Габриела примигна и погледна двамата детективи с нескрит гняв. Прошепна на Даниел:
— Не можем да чакаме! Трябва да отидем до нас веднага!
Обърна се към полицаите:
— Детективи Кеплър и… — Погледна другия, по-дребен и със сивкав тен.
— Сурани.
Кеплър махна на таксито да тръгва.
— Не! — изкрещя Габриела.
Шофьорът се поколеба, но после се съобрази със заплашителния поглед на детектива и даде газ, за да вземе друг клиент.
Сурани попита:
— Да сте се чували наскоро с шефа си?
— Не. Нямам представа къде е отишъл. Щях да ви се обадя, ако бях научила нещо.
— Наистина ли? — намеси се Кеплър. — Не сте ли твърде заета?
— Какво намеквате? — попита студено тя.
— Ами да си стоите у вас, да гледате телевизия? Кой знае с какво се занимавате напоследък?
— Как ме открихте тук? — сопна се тя. — Следите ли ме?
— Бяхме в „Прескот Инвестмънтс“. Казаха ми, че жена с вашето описание е била забелязана да излиза бързо от сградата. Затова решихме да се разходим из околността. И да видим дали не се навъртате наоколо. След като сте извършили углавно престъпление.
По-спокойният от двамата, Сурани, добави:
— Преди минути получихме сигнал, че някой е проникнал в кабинета на Прескот.
Тя се намръщи:
— Какво?
Кеплър я погледна изпитателно — и цинично.
— Вие ли бяхте? — попита.
— Аз…
— Не ме лъжете.
— Не е била тя — твърдо отсече Даниел. Приближи се до полицая и добави: — Габриела искаше да си вземе някои лични вещи. Но видяхме полицейския печат и не влязохме.
— Така ли? — измърмори детективът.
— Точно така — заяви Габриела, като се огледа, сякаш Джоузеф се криеше някъде наоколо и внимателно следеше разговора.
О, и между другото, някой постоянно ще те наблюдава. Всяка минута…
— Вижте какво, трябва да тръгваме. Нямаме излишно време.
Кеплър не обърна внимание на възраженията ѝ:
— Пред сградата има полицай. Защо не ви е видял да влизате във фоайето?
— Не знам — троснато отговори тя. — Ако задачата му е да пази сградата, попитайте него.