На първата от тези страници бе изписано: Списък „Октомври“.
Габриела се засмя:
— Да!
— Скрил го е пред очите на всички.
— Хитрец! Списъкът е включен в книгата така, че да не я издува подозрително. Никой не би му обърнал внимание, а и няма опасност някой да тръгне да краде скучен счетоводен учебник. — Тя внимателно откъсна листовете. — Дай да го преснимаме. — Огледа се. — По дяволите, взели са ксерокса. Защо им е?
Даниел сви рамене:
— Може би заради вградената памет. Или за отпечатъци, де да знам.
Габриела надникна през прозореца.
— Мамка му! — Дръпна се бързо. — Не се показвай.
— Какво? Полицаят ли?
— Не. Друг. Някакъв мъж в една странична уличка гледаше към прозореца. Може да е Джоузеф. Беше с тъмно яке като неговото. Не видях добре.
— Как може да ни е проследил? Защо му е да го прави?
— Нали каза, че ще следи дали няма да отидем в полицията. — Габриела отново надникна предпазливо навън. — Не виждам никого. Може би е просто параноя.
— А може наистина да си го видяла. Не знам какво представлява този списък, но съм сигурен, че Джоузеф не е единственият, който иска да се добере до него.
Тя пак погледна през прозореца.
— Ченгето. Говори по радиостанцията. Усетил е, че нещо става.
— Да се махаме.
— Това е единственото копие на списъка. Не можем да рискуваме Джоузеф, полицията или ако има някой друг… — кимна към улицата — … да го открадне. Това е единственият ми коз, за да си върна Сара.
Огледа се бързо и видя няколко бутилки вино върху едно шкафче.
— Това са подаръци от клиенти. — Кимна към една тъмнозелена кутия с шампанско „Дом Периньон“. — Можеш ли да отвориш тази?
Даниел откопча капака и го отвори. Габриела сгъна списъка, вдигна бутилката и го пъхна отдолу. Даниел затвори кутията и я сложи в найлонов плик. Тя взе черен маркер, написа нещо на листче за записки и го пъхна в торбичката.
— Какво ще правиш с това? — попита той.
— Ще го изпратя на приятеля ми Франк.
— Франк Уолш, господин Усложнение — кисело се усмихна Даниел.
— Да. Но надеждно усложнение. — Тя погледна през прозореца. — Какво прави полицаят?
Даниел също надникна навън.
— Още говори по радиостанцията, но гледа насам. Подозира нещо. Със сигурност.
Габриела отиде при бюрото, на което имаше табелка с надпис: „Е. Родригес“. Взе голям хартиен плик и напъха в него десетина документа от чантичката си: разписки, карти за отстъпка, няколко сметки. Пъхна го в чантичката, като остави единият му край да се подава.
— Застраховка — обясни. — За всеки случай. Хайде да тръгваме.
Даниел взе шампанското и излязоха. Тя затвори вратата. В коридора се чу шум от качващия се асансьор. Габриела кимна към стълбището. Качиха се на третия етаж, където един строен латиноамериканец миеше пода.
— Рафаел!
— Габриела! Чух за господин Прескот. Не е вярно, нали?
— Сигурна съм, че не е. Станала е ужасна грешка.
— Моля се за него. Жена ми също.
— Благодаря, Рафаел. Това е Даниел.
Мъжете се ръкуваха. После Габриела попита:
— Би ли ми направил една услуга, Рафаел?
— Разбира се. Какво да направя?
Тя взе торбичката с шампанското и му я подаде.
— Сега трябва да отида да говоря с адвокатите и да оправя счетоводството. Вечерта трябваше да се видя с един приятел, но няма да успея. Тази среща беше много важна за него. Би ли занесъл това до апартамента му във Вилидж?
— Да, разбира се. Ще го направя.
— Живее на Гринич Стрийт триста и осемдесет. Близо до „Бетун“. Казва се Франк Уолш.
Тя написа адреса и името. Подаде листчето на Рафаел и той го прибра в джоба си.
— Добре.
— Спасяваш ми живота, Рафаел.
Бръкна в чантичката си и извади четири банкноти по двайсет.
Той поклати глава:
— Няма нужда.
— Настоявам.
— Грасиас. — Той неохотно прибра парите.
— Де нада — отвърна тя. — Ако не е вкъщи, остави кутията при портиера.
С Даниел отново тръгнаха по стълбите. Тя забеляза развеселеното му изражение и се заоправдава:
— Франк ми е само приятел. Наистина.
— Хайде, стига. Как мога да ревнувам от човек, когото сама наричаш „усложнението“? Ако го беше определила като „жребец“ или „любовник“, тогава щеше да е друго.
Тя го прегърна и го целуна по врата. После изтичаха по стълбите и излязоха през задния вход на сградата.