14.
Събота, 14.50
25 минути по-рано
Търтъл Бей, тази част от Източен Манхатън близо до сградата на Обединените нации, е бил един от най-лошите квартали в града. В края на XIX век районът бил пълен с незаконни фабрики — кожарски работилници, кланици, пивоварни, електроцентрали и въглищни складове — където броят на трудовите злополуки и смъртните случаи сред работниците бил чудовищен. Тъмните, претъпкани жилищни блокове били мръсни, смрадливи и почти толкова опасни и сеещи зараза, колкото шампиона на градската мизерия в Ню Йорк по онова време — файв Пойнтс, близо до мястото, където сега се намира Кметството.
Габриела знаеше всичко това, защото любимата тема на Професора бе историята на Ню Йорк. Той познаваше града, както някои мъже познават успехите на любимия си бейзболен отбор.
Самото име Търтъл Бей — или Костенурковият залив — както ѝ беше обяснил една вечер, докато седяха в уютния му кабинет, идвало от това, че на брега на намиращата се в близост Ийст Ривър имало закътано заливче, осигуряващо на товарните и пътническите кораби защита от опасностите на тази водна артерия, където плаването било рисковано дори при спокойно време, а в буря — смъртоносно. На тинестия бряг, в тръстиките и по камъните излизали да се приличат костенурки; чапли и чайки пирували с риба и рибни останки в тясната плитчина, преди речното дъно стръмно да се спусне в мрачните дълбини.
Той ѝ каза:
— Там е било място, където често са изхвърляли трупове в реката. Това важи и в наши дни, макар и много по-рядко. При силни дъждове водата изхвърляла черепи и кости. Децата си играели с човешките останки.
Реката може все още да ставаше от време на време гроб за някоя и друга жертва на мафията, но леле! — колко се бяха променили нещата за сто двайсет и пет години. Сега кварталът бе елегантен и спокоен, а заливчето изобщо го нямаше — бе изправено от магистралата „Франклин Делано Рузвелт“.
Сега Габриела стоеше до Даниел Риърдън в жилищния район на Търтъл Бей, след като се бяха измъкнали от сенките — във всички значения на израза — на Горен Уестсайд, където бяха научили толкова лоши новини.
Надникнаха в тихата странична уличка — и лесно различиха цивилната полицейска кола, спряна пред малката сграда, в която се помещаваше офисът на „Прескот Инвестмънтс“.
— Беше прав — прошепна тя. — Наблюдават сградата. Търсят Чарлс. Търсят мен.
Колата с един полицай вътре бе спряна с предницата към тях, но те се отдръпнаха зад ъгъла на Второ Авеню, където не можеше да ги види. Застанаха под слънцето, чиито лъчи никак не успяваха да ги сгреят.
— Колко фирми има в сградата? — попита Даниел.
— Десетина. Повечето са малки. Нашата също. — Тя изведнъж застина неподвижно, като се вгледа малко по-нататък по улицата. Очите ѝ грейнаха. — Елена.
Даниел проследи погледа ѝ.
Стройната латиноамериканка — около трийсетте, с дънки и яке с емблемата на университета „Фордхам“, се приближи към тях. Косата ѝ бе събрана назад и изглеждаше влажна, може би от душа, изпод който Габриела я беше изкарала с обаждането си.
— О, Елена! — Габриела я прегърна.
— Не е ли ужасно? Болна съм. Направо се поболях!
Очите на Елена бяха зачервени, сякаш доскоро е плакала.
Габриела представи Даниел като „един приятел“.
Елена Родригес огледа красивия мъж от глава до пети, стисна ръката му и намигна на Габриела съзаклятнически, сякаш искаше да каже: „Ето това вече е мъж.“
— С Габриела работим заедно — обясни.
— Да, знам. Тя ми каза.
Елена наду бузи и промърмори:
— По-точно работехме заедно. Вече не. — Обърна се към Габриела: — Имаш ли някакви новини?
— Не. Знам само това, което полицаите ми казаха сутринта.
Красивото лице на Елена помръкна.
— Със същите ли говори? — попита. — Кеплър и някакъв индиец. Изобщо не ми харесаха. Особено Кеплър.
— Да.
Латиноамериканката придоби замислено изражение и кимна към сградата.
— Стотици пъти съм минавала оттук за работа — отбеляза тихо. — Бях толкова щастлива. А сега… — Сви рамене. Въздъхна и попита: — Е, какво искаш да направя? Готова съм на всичко, за да помогна.
— С Даниел искаме да отидем в офиса и да потърсим нещо, което ще докаже, че Чарлс е невинен.
— Да намерите гадняра, който го накисна.
— Точно така — отговори Габриела, макар и след кратко колебание.
Даниел я погледна. Сигурно разбираше колко виновна се чувства, че трябва да лъже своята колежка и приятелка.
— Имаме нужда от помощта ти.