— Разбира се.
— Само трябва да те предупредя, че това, което ще предприемем, е малко… крайно.
— Ей, момиче. Казах „всичко“, не ме ли разбра?
— Добре. Необходимо ни е да те блъсне кола.
— Какво?
— Нямам предвид наистина да те прегази. Просто тръгни да пресичаш улицата и се престори, че те блъска. Когато мине някой автомобил, издумкай отстрани по вратата и падни на тротоара. Полицаят, който пази сградата, ще изтича да ти помогне. Тогава ние с Даниел ще се промъкнем вътре и ще претърсим офиса. Само не му разкривай истинската си самоличност. Измисли нещо — че си си забравила портфейла вкъщи. Така няма да имаш неприятности, след като открият, че някой е влизал без разрешение в офиса.
Даниел Риърдън погледна Габриела за момент и се изсмя:
— Доста добри планове измисляш.
— Бях отличен офис мениджър — отговори тя.
— Когато казах „всичко“ — измърмори красивата латиноамериканка, — имах предвид да стоя цяла нощ да чета документи или нещо такова. Но ако искаш да си натъртя задника, ще предизвикам и катастрофа. Ей, а трябва ли да пищя?
— Колкото глас имаш.
13.
Събота, 12,30
2 часа и 20 минути по-рано
Ъх, ъх, ъх…
— Боже — измърмори детектив Брад Кеплър. — Това е ужасно.
Беше ядосан. Освен това зъзнеше, беше схванат, изтръпнал. Стояха на покрива на сградата срещу тази, в която живееше Габриела в Западен Уестсайд. Двамата мъже имаха по една слушалка в ухото. Използваха устройство за подслушване.
— Ъх — изпъшка Сурани.
Кеплър се изсмя рязко:
— Мислиш, че е смешно, а?
Индиецът го погледна неразбиращо.
— Шумът, който издаваш.
— Какъв шум?
— Каза „ъх“. Изпъшка. Същото като това.
Кеплър се намръщи и почука по слушалката в ухото си. След това отново се вгледа в отворения, но закрит със завеси прозорец на дневната на Габриела.
— Какъв шум? — повтори Сурани. — Изпъшкал ли съм?
— Да, изпъшка. Каза: „ъх“.
— Е, и? Дразни ли те? — попита индиецът дръпнато, сякаш се вкисна, че го обвиняват.
Кеплър обаче не се трогна; в днешното състезание по вкиснатост той печелеше първо място.
— Току-що ѝ съобщихме, че шефът ѝ е духнал — измърмори той, — че е изгубила всичките си спестявания и е останала без работа, а тя какво прави?
Ъх, ъх, ъх…
— Шиба се с оня тип. Това не е нормално. Изобщо не е нормално.
— Хубав мъж е, трябва да му се признае. Прилича на актьор.
— Не, мамка му, изобщо не прилича!
— Обаче знаеш точно кой актьор имам предвид, нали? Значи прилича. И според мен определено е привлекателен.
Кеплър бе убеден, че партньорът му говори така само за да го дразни.
Сурани сви рамене:
— Не ми е работа да ѝ светя в спалнята. Нито на теб. Работата ни е да я следим. Това е. Нищо повече.
За изненада на двамата детективи Габриела и приятелят ѝ не продължиха да обикалят улиците, а отидоха в апартамента ѝ. Кеплър и Сурани — подготвени да я следят — набързо организираха наблюдателен пункт върху съседната сграда и сега стояха коленичили на студения, покрит с чакъл покрив. Включиха записващото устройство, насочиха микрофона към целта на наблюдението и зачакаха.
Скоро чуха гласове. Техниката беше много чувствителна и успяваха да разберат голяма част от разговора.
Обсъждането в апартамента се въртеше най-вече около Прескот и фирмата, и как Габриела още не можела да повярва на ужасните неща, които „ония задници“ — разбирай Кеплър и Сурани — били наговорили. Уловиха и коментар, че била страшно шокирана и ядосана за „това, което се случи“.
Записваха целия разговор. Не чуха нищо съществено.
Колкото до наблюдението, отначало почти нямаше какво да се види — сенки, поклащащи се завеси, отражения върху лъскави повърхности. Преди двайсетина минути обаче полицаите доловиха тих шепот и Кеплър примигна смаяно, когато погледна през бинокъла. Стисна рамото на Сурани и прошепна:
— Боже мили!
Двамата ахнаха при вида на Габриела, която съблече пуловера си и по сутиен и тесен клин, се приближи до прозореца и дръпна завесите.
Боже…
За известно време цареше тишина, после в слушалките се чуха страстни звуци.
И все още продължаваха.
— Ъх, ъх, ъх! — прекъснато от някое: — Да! Не спирай! — Или винаги актуалното: — Шибай ме!
— Коленете ме болят. Защо са посипали покрива с чакъл?
— Може би за отводняване.
— Ха, да не би камъните да спрат водата?
— Какво си се вкиснал? — измърмори Сурани. — Я, виж си панталона.