— Какво? Ох, мамка му!
По коленете на Кеплър имаше черни петна, вероятно от катран.
В този момент чу от слушалката заповед:
— Застани на четири крака! Така искаш да те шибам, нали, кучко?
Габриела отговори задъхано, че да, така иска да я шибат.
И ъхкането пак започна.
Индиецът се изсмя, от което колегата му още повече се вбеси. Искаше да се махат от този покрив.
След малко се чу едно продължително „ъъъъх“ — което, Кеплър предположи, означаваше край на купона.
— Оргазъм — прошепна Сурани. — Крайно време беше. Нямам търпение да се махна от този покрив. Умрях от студ. — Изправи се.
— Бъди готов, когато тръгне — каза Кеплър. — Трябва да се лепнем като ваденка за нея.
— Готов съм. Изглеждам ли ти, като да не съм готов? И „да се лепнем като ваденка“? Не можа ли да измислиш по-глупаво клише?
Кеплър се престори, че не е чул.
Следенето обаче се отложи. От апартамента на Габриела отново се чу шепот. И играта отново започна.
Ъх, ъх, ъх…
— Мамка му! — изръмжа Сурани и пак седна.
Кеплър го погледна. Индиецът рядко псуваше.
Операция „Чарлс Прескот“ изваждаше най-лошото от всеки.
12.
Събота, 12.00
30 минути по-рано
Габриела бършеше очите си с кърпичка, докато двамата с Даниел вървяха към Сентрал Парк, мълчаливо осмисляйки жестоката новина, която бяха научили във фоайето на блока, в който живееше. Тротоарът бе нашарен с отчетливите сенки на дърветата. Септемврийското слънце светеше с пълна сила, но не сгряваше — като далечен прожектор. От време на време ръката на Даниел се докосваше до нейната и Габриела се питаше дали би я прегърнал за утешение.
Той не го направи.
— Ще отидем в офиса — каза тя и в гласа ѝ прозвуча отчаяние. — Полицията може би вече е свършила там. Ще се опитам да намеря този „Октомврийски списък“.
Зърна отражението си в една витрина. Удиви се колко нормално изглежда, как не се различава от другите пешеходци — с тъмносив клин, тесен виненочервен пуловер, кожено яке, с чантичка през рамо, чанта „Тифани“ в ръка и красив мъж до нея. Изглеждаха, сякаш отиват на кино, в залата за фитнес или на ресторант с приятели.
Толкова приличаха на всички останали.
Но колко се различаваха.
— Този тип, Джоузеф — измърмори Даниел. — Боже! Знаеш ли, във весело настроение беше най-плашещ. Как се шегуваше! Това е просто извратено.
— Все пак се колебая дали да не отидем в полицията — каза тя. Погледна го. — Ти какво смяташ?
Той се замисли за момент.
— Честно да ти кажа, мисля, че ако отидем, последствията могат да бъдат катастрофални.
— Ама те трябва да знаят как да действат в такива ситуации! — разпалено заяви Габриела. — Имат специалисти по спасяване на отвлечени. Сигурна съм. Експерти по преговори с похитители.
— Това е различно. Джоузеф не те изнудва просто за пари, които ще се съгласиш да му платиш — и полицията ще те подкрепи в това. Ако отидеш при тях, дори ако приемем, че Джоузеф няма да разбере, ще трябва да им кажеш за „Октомврийския списък“. И ченгетата ще го поискат.
— Така е — съгласи се тя след кратка пауза и пак избърса очите си.
— Освен това трябва да приемем, че Джоузеф прави това, което заплаши — изпратил е някого да те следи, за да е сигурен, че няма да доближиш ченгетата.
— Ти не заслужаваш това, Даниел. Не трябваше да се замесваш в тази каша, с мен. Преди двайсет и четири часа дори не ме познаваше. Защо просто не си отидеш вкъщи и не забравиш за мен.
Габриела усети как той обърна глава към нея.
— Нямам интерес да го правя.
— Кое да правиш?
— Да те забравя.
Тя стисна ръката му и за момент опря глава на силното му рамо. Беше гледала един филм, в който играеше актьорът, на когото приличаше Даниел, и той съблече фланелката си — с което подлуди повечето жени в залата. Двамата не само си приличаха в лице, ами и бяха със същото телосложение.
— Офисът ми е Мидтаун, източната част. Да вземем такси. Ще стигнем по-бързо. Срокът… шест следобед. Имаме толкова много неща да направим. — Тя се огледа за такси.
— Чакай — прошепна рязко той.
— Какво?
— Следят ни.
— Сигурен ли си? — попита недоверчиво. Когато се обърна обаче, видя микробус, който бавно караше до тротоара. — Джоузеф ли е?
— Досега не бях видял микробус.
— Ако са от полицията и Джоузеф види, ще си помисли, че сме им се обадили! — уплашено възкликна тя. — Ще убие Сара!
— Не е сигурно, че са ченгетата. Може да е съвпадение.
Микробусът обаче не беше случаен; в него наистина имаше полицаи. Това се потвърди, когато видяха синьо-бяла патрулна кола, приближаваща откъм „Кълъмбъс Съркъл“, рязко наби спирачки и направи обратен завой.